Тайсън кимна с глава.
— Написана е в стила на големите битки. Видени през погледа на малките хора. — Тя се вгледа по-внимателно в него. — Вие били ли сте там? Искам да кажа, във Виетнам.
— Вероятно съм бил — отговори Тайсън. Тя се усмихна.
— Ами, препоръчвам ви я, особено ако сте били там. Но съвсем не е по моя вкус.
— В нея някъде би трябвало да пише за едно масово убийство във френска болница — предпазливо каза той.
Тя се навъси.
— Точно така. Доста отвратително е. — Замълча за момент. — Как можем да вършим такива неща?
Тайсън се зачуди как младите използваха първо лице, за да се включат и да се обвиняват и те самите заради разрушителната политика на правителството и на военните. — Беше много отдавна. Ще купя книгата — кимна той.
Тайсън отиде до ъгъла на 42 — ра с второ авеню и влезе в „Райън Макфадън“ — една доста прилична ирландска кръчма. Спря на входа, докато свикне с тъмното осветление, приближи се и седна на бара. Клиентелата беше доста разнообразна — чужденци от близката резиденция на ООН, местни журналисти, работещи в сградата на „Дейли Нюз“ отсреща на улицата и бръщолевещи литератори, чието присъствие тук озадачаваше собствениците, които не насърчаваха този тип занятие. Мястото не се посещаваше от бизнесмени и той не очакваше да срещне някой от себеподобните си. Един от съдържателите, Дан Райън, го поздрави сърдечно:
— Бен, как се отнася животът към тебе? Тайсън прехвърли през главата си няколко отговора и накрая каза:
— Не много зле.
Райън му поръча скоч и сода с традиционното за всяка ирландска кръчма „Наздраве“. Тайсън вдигна чашата си:
— Slainte.
Райън се отдалечи, за да посрещне група новодошли в бара.
За пръв път откакто сутринта отвори книгата на Пикард, мислите на Тайсън се насочиха изключително към жена му: Марси не бе от онзи тип жени, които показват по телевизията, застанали непоколебимо до известните си съпрузи, обвинени в политическа корупция, злоупотреби или любовни афери. Тя бе доста независима и проявяваше своята лоялност селективно, както и би трябвало да бъде.
Марси не би била добра съпруга за един служител в корпорация и всъщност си имаше собствена кариера, както и собствено мнение. Някога, а и сега, тя беше против войната, против военните и против всичко, което не се вместваше точно в собствените й възгледи за света. Реакцията й към книгата ще бъде съвсем категорична, помисли Тайсън.
Той отвори дипломатическото си куфарче и извади книгата. Сложи я на бара и набързо прегледа въпросната статия, защото всъщност нямаше никакво желание да я чете подробно, нито пък да вниква в нея; като някой, който е получил писмо, започващо със „Скъпи Джон…“ и известяващо за предстоящата ти смърт. Срещаше името си в различни варианти — Взвода на Тайсън, лейтенант Тайсън, хората на Тайсън, лекаря на Тайсън, радиосвръзката на Тайсън…
Затвори книгата, допи питието си и си поръча още едно. След малко я отвори там, където бе подгънал едно ъгълче и прочете следния параграф:
Когато взводът се приближил, бил посрещнат от три противоречащи си сигнални знаци: знамето на Виетконг, знамето на Червения кръст и един бял чаршаф. Чаршафът навярно ги заблудил, че могат безопасно да прекосяват откритото пространство пред сградата. Внезапно затракала картечница и Лари Кейн бил застрелян на място. Муди и Питърсън били ранени. Взводът се прикрил и отвърнал на огъня.
От двамата пострадали раната на Муди не била сериозна, но положението на Питърсън било критично. Духът на взвода, който от самото начало не бил много висок, съвсем паднал. Сред войниците се породило чувството на безпомощен гняв и безсилие, чувството, че са подведени и измамени.
Тайсън кимна с глава сам на себе си. Да, това описание на ситуацията бе съвсем точно. Гняв и безсилие. Бяха изиграни. Не само от врага, но и от преките си началници, от главнокомандването, от шефовете във Вашингтон. Търсеха нещо или някой, на когото да си го върнат. Разсъждавайки в ретроспекция, Тайсън осъзна, че онези хора в болницата нямаха никакъв шанс.
Той прескочи една страница.
С влизането си в болницата Тайсън поискал незабавна медицинска помощ за двамата пострадали от неговите хора.
Главният лекар, някакъв французин — д-р Жан Монту — доста безцеремонно на поносим английски обяснил, че болницата работи по системата, при която се дава предимство на тежко пострадалите, за които все пак има някаква надежда, т.е. пациентите са толкова много, а персоналът и оборудването не достигат, така че на онези, за които е почти сигурно, че ще умрат — като Питърсън — не се оказва първа помощ, а тези, които са леко ранени — като Муди — ще трябва да почакат. След това д-р Монту обърнал гръб на Тайсън и се заел с един виетконгски войник, чиято ръка била откъсната от шрапнел и който очевидно спадал точно към онази категория, която има право да получи медицинско обслужване.