Медицинското заключение на д-р Монту вероятно е било съвсем разумно, но преценката му по отношение на създалата се ситуация не би могла да бъде по-лоша.
Тайсън вдигна очи от книгата. „Съвсем правилно разсъждаваш, Пикард.“ Опита се да си представи лицето на д-p Жан Монту, но във въображението му се появи само ехидната физиономия на арогантния дребен французин. „Естествено, помисли си той, това се дължи на защитния механизъм на разума ми, който оправдава случилото се.“ Истинският д-р Монту се бе отнесъл към него с достойнство и учтивост. Онова, което тогава му се бе сторило безцеремонност, е било само умора. Отново се замисли, после, реши: „Не, Монту наистина беше един арогантен кучи син.“ Но не заслужаваше да умре заради това. Тайсън разклати питието си, после продължи да чете оттук-оттам:
Взводът на Тайсън, както споменах, от една седмица действал отделно от своята рота. Вече били понесли значителни загуби през предишните шестнайсет дни на офанзивата. От четирийсет души първоначално, сега били едва деветнайсет. Освен това вече седми ден не били ползвали почивка, нито пък получавали продоволствия.
Тези факти не целят да оневинят войниците за случилото се. Искаме само да дадем обективна картина на самата обстановка. Разбира се, някои войници са били поставяни и в много по-трудни ситуации, изпитвали са и много по-големи несгоди, излагани са на много по-жестока враждебност и са страдали много повече от ужасите на войната, отколкото този нещастен взвод, без да вземаме под внимание, че…
Тайсън рязко затвори книгата. Запали цигара и се загледа в издигащия се нагоре дим, после нервно погледна задната корица и се взря в портрета на Андрю Пикард. Снимката бе някак си странно замъглена, но той видя профила на мъж с брада приблизително на неговата възраст, облечен в светла риза с пагони. Виждаха се и някакви линии и Тайсън забеляза, че това всъщност са имена. Изведнъж разбра, че това е снимка на отражението на Пикард в тъмна лъскава повърхност и различи, че тази повърхност бе черната гранитна стена на мемориала в памет на Виетнам във Вашингтон.
Задържа погледа си върху необичайната снимка и се зачете в издълбаните в гранита имена на мъртвите, които изпълваха черната стена, преминаваха през отразения образ на Пикард — и продължаваха по обвивката на книгата. Сякаш излизаха извън времето и пространството, помисли си той; армията на мъртвите.
Отвори книгата и на вътрешната корица прочете: Андрю Пикард е завършил университета в Йейл. Бил е в морската пехота като офицер по обществената информация във Виетнам при Уей по време на офанзивата около Тет. Живее и работи в Саг Харбър, Лонг Айлънд.
Тайсън поклати глава. Йейл. Вероятно е изкарал някоя лятна школа за взводни командири, след като се е дипломирал в университета, но е успял да си уреди топло местенце като офицер по обществената информация и да избегне необходимостта да командва действащ пехотен взвод.
Саг Харбър. Малък град северно от Хемптънс. Преди няколко години Тайсън бе наел там лятна вила. Смътно си спомни една крайпътна пощенска кутия, покрай която често минаваше, с две имена на нея — Пикард и Уелс, но не можеше да се сети къде точно я бе виждал. Оказа се, че пътищата на живота му се бяха пресичали с тези на Пикард, без да се засичат: Веднъж през 1968 — а при Уей, сетне през лятото на 1976 — а и съвсем наскоро в една книжарница на 42 — ра улица. Сякаш съдбата иска да ги срещне един с друг.
След третото уиски Тайсън си спомни една случка отпреди почти две години: Вкъщи му се обади някакъв мъж, който му обясни, че събира материали за книга за Виетнам. Спомняше си, че даде колкото се може по-малко информация, без да се издаде, че се опитва да се измъкне. След няколко седмици мъжът отново се обади. Този път Тайсън бе груб с него и му затвори. Андрю Пикард. Тайсън поклати глава, спомняйки си името.
Отново прелисти книгата и заразглежда снимките. Както и в други подобни книги, видя снимките на военните командири: американците и техните съюзници — южновиетнамците от едната страна, виетконгците и северновиетнамците — от другата. Като снимки на футболни отбори, помисли си.
Следваха зрелищни снимки: неприбраните тела на убитите, камиони, транспортиращи прибраните тела на убитите, цивилни, които плачеха и ридаеха, коленичили пред безчувствените тела, зверски ранените и накрая — масовите гробове. Всичко бе в черно и бяло, което според него не бе много добре. Втората световна война бе в черно и бяло. Тази война бе цветна.