Тайсън установи, че от няколко години насам не се бе прибирал у дома следобед в делничен ден. По улиците имаше деца, които се прибираха от училище пеш или с колела, разхождаха се майки с колички, движеха се линейки и пощенски коли, изобщо кипеше активен живот, типичен за хората в тези малки градчета, които трябваше да пътуват някъде другаде на работа. Почувства почти чужди улиците, на които бе прекарал детството си.
Тайсън се спря пред една живописна тухлена сграда със сводести прозорци. Тази стогодишна конструкция бе служила за конюшня на някогашното село, след това за училище, а по-късно за магазин. Сега бе приютила множество адвокатски кантори, където в Дикенсов стил безброй писарушки прекарваха ежедневието си, превили гръб над жалби и завещания. Той влезе в една кантора на първия етаж и застана сред празната приемна.
Премести дипломатическото си куфарче в лявата ръка и усети присъствието на книгата вътре; като тумор, помисли си, зародил се наскоро, току-що открит и очакващ своята диагноза.
На вратата в дъното се появи жена.
— С какво мога да ви помогна?
— Казвам се Бен Тайсън. Имам среща с господин Слоун.
Тя се усмихна, по името му спомняйки си кой е. Връзката на Тайсън със секретарката на Филип Слоун бе предимно телефонна.
— Аз съм Ан. Моля, заповядайте, седнете.
Тя изчезна, а след минута се върна с Филип Слоун, мъж на около петдесет. Слоун бе в невзрачен кариран костюм, с обувките и вратовръзката на клуба си, чиито цветове никога не си подхождаха с останалите му дрехи. Той поздрави Тайсън небрежно, после попита, докато глуповато прелисти бележника на секретарката си с уговорените срещи.
— Бен, бяхме ли се уговорили да се видим? Тайсън се запъти към входа за вътрешните кабинети.
— Няма да ти отнема много време, Фил.
Слоун хвърли един въпросителен поглед към секретарката си, после го последва, като го насочи към библиотеката.
— В кабинета си имам клиент.
Тайсън седна на дълга маса и заоглежда етажерките, изпълнени с книги. Corpus Juris Secundum. Законът на земята — кодифициран и индексиран, записал в изнурителни детайли и тъпа проза правата и задълженията в едно невероятно беззаконно общество.
Тайсън разтвори книгата върху махагоновата маса и я бутна към Слоун, Слоун хвърли бърз поглед на корицата и започна да чете.
Тайсън си запали цигара и се вторачи в отсрещната стена.
След известно време Слоун вдигна очи от книгата. На лицето му не се четеше нищо.
На Тайсън му стана ясно, че не възнамерява да говори, така че започна пръв:
— Джон Маккормик ми я показа тази сутрин във влака.
Слоун кимна с професионален жест, който не издаваше нищо.
Тайсън не обичаше особено много този човек. Но бащата на Слоун е бил години наред адвокат на семейство Тайсън и съвсем естествено бе Филип Слоун да продължи да се занимава с делата на Тайсънови. А Слоун бе добър професионалист, нищо, че не му допадаше като човек. Тайсън се изправи.
— Исках само да те подготвя за това, преди да си го чул на игрището за голф или пък където и другаде да изчезнеш през тези слънчеви дни. Ако книгата предизвика някаква реакция спрямо мен, ще те информирам.
Слоун се поколеба за момент, после махна с ръка:
— Седни, Бен. Мога да ти отделя още някоя и друга минута.
Разбира се, че можеш, проклетнико, помисли си Тайсън. Този случай е един от онези, за които цял живот си мечтал. Но остана прав.
Слоун заговори, а гласът му звучеше загрижено.
— Да, това наистина е обезпокоително. — Помисли за момент. — Предполагам, че ти е дошло наум да заведеш дело.
Но Тайсън почти не го слушаше. Прекъсна го рязко:
— Може ли да ме подведат под отговорност заради това?
Слоун се вторачи в него без да продума нищо, след това отговори:
— Зависи.
— От какво?
— Очевидно от това доколко написаното е вярно. — Спря за момент, после продължи: — Би ли седнал, Бен? Дай да видя отново книгата.
Тайсън седна и отново извади книгата от дипломатическото си куфарче.
Слоун я заразглежда. Прочете написаното върху меката обвивка, разгледа индекса, после прелисти набързо страниците. Вдигна очи към Тайсън.
— Издателят е известен. Като че ли авторът има доказателства. Книгата е анотирана и има списък с библиография. Прилича ми на добре свършена работа.
Тайсън сви рамене. Слоун продължи:
— Нали знаеш, Бен, каквото и да си говорим тук, всичко си остава между нас. — Пое си дълбоко дъх: — Е?
Тайсън се поколеба:
— Виж, това, което искам да ми кажеш, е дали аз… или момчетата, които командвах… можем да бъдем съдени.
Гласът на Слоун прозвуча някак остро:
— За какво? все още не си отговорил на въпроса ми.