— За убийство!
Слоун се облегна назад и се замисли за момент, после отговори:
— Според закона няма давност за убийствата. Лицето на Тайсън остана спокойно. Слоун го погледна:
— Въпреки че в този случай ще трябва да се произнесе Министерството на отбраната.
— Какво значи това?
— Ще трябва да те призоват отново в армията. Тайсън кимна.
— Могат ли да го направят?
— Точно това е въпросът. Ако не могат, тогава никакъв граждански съд не може да те съди. Както виждаш, трябва да бъдеш изправен пред американския военен съд, иначе не може да има процес. Вече има такива прецеденти.
— Сигурен съм, че има — Тайсън се замисли за момент. — Добре, кой е най-лошият сценарий? Призовават ме в армията. После какво?
— Ключът тук е в свидетелите. Има ли някой от бившия ти взвод, който би свидетелствал срещу теб?
— Очевидно има. Слоун поклати глава.
— Да разговаряш с един писател не е същото, като да даваш показания пред военен съд.
Тайсън мълчеше.
Слоун въртеше молива в пръстите си.
— Виж, този случай си е едно мнимо обвинение в престъпление, извадено на бял свят от някакъв писател след седемнайсет-осемнайсет години… Боже мой, толкова отдавна ли беше? Както и да е, много години след като, както се твърди, това е станало. Писателят цитира три източника за своята информация: двама анонимни войници, за които твърди, че са били от твоя взвод и чиято анонимност защитава, и една монахиня от смесен евроазиатски произход, идентифицирана само като сестра Тереза, за която казва, че е единственият оцелял свидетел след похищението. Познаваш ли тази сестра Тереза?
Преди да отговори, Тайсън се поколеба:
— Познавах я…
Слоун не обърна внимание на това и продължи:
— Както и да е, имаме работа с едно престъпление, извършено в чужда страна, с която в момента нямаме дипломатически връзки…
— Знам всичко това.
— …по време на военна операция, по време на война, а ти не си споменат сред хората, които са били пряко обвързани с това… изтребление.
Тайсън гледаше книгата, която лежеше между тях.
— Добре, а сега каква е лошата новина? Слоун се наведе напред:
— Сам знаеш. Като командир…
— Отговорен за действията на моите подчинени, нося пълна отговорност и т.н. и т.н. Да, знам.
— Застрелял ли си някого?
— Не.
— Присъствал ли си по време на посочените убийства?
Тайсън започна да обяснява, но внезапно отсече:
— Пикард казва, че съм бил.
— Пикард не е бил там, питам теб.
— Не, дори не съм бил там. Делото е приключено.
— Страхувам се, че не е, лейтенанте — Слоун почука с молива си по масата. — О’кей, още веднъж ще изиграя ролята на застъпник на дявола. Или пък на военен обвинител, ако предпочиташ. Имайки предвид това, което е написано тук, аз като обвинител искам да знам дали ти всъщност си издал заповед да бъдат извършени въпросните убийства или пък си предприел нещо, за да ги предотвратиш. Искам да знам дали си знаел за тях и не си докладвал, или дори дали е трябвало да знаеш за тях или пък да ги очакваш. Защото, ако само едно от тези неща е вярно, тогава военна прокуратура ще те обвини във въпросните убийства така, сякаш ти си ги извършил със собствените си ръце.
След кратко мълчание Тайсън въздъхна и се обади:
— По-високият чин си има своите привилегии.
Слоун се изправи и отиде в другия край на библиотеката. Измъкна един дебел том някъде от по-горните рафтове и го изтри от прахта, после го остави на масата.
— Какъвто и процес да заведе военната прокуратура срещу теб, най-вероятно отчасти той ще се основава на прецедентите и принципите, установени при Нюрнбергския процес срещу военните престъпления на нацистите и при процеса в Токио срещу военните престъпления на японците.
— Имам си добра дружинка.
Докато говореше, Слоун прелистваше книгата.
— Естествено, целта на тези процеси бе да се стегне примката около врата на нашите врагове. Но някои от тези прецеденти са се върнали отново в Америка, за да преследват чистата съвест на ония от Министерството на сухопътните войски. — Спря да прелиства страниците. — А това е прочутият процес срещу генерал Ямашита, главнокомандващ японските сили на Филипините. Американците обвиниха Ямашита, че „в противоречие на закона се е отнесъл безсъвестно и не се е справил със задълженията си на командир“, като разрешил на хората под негово подчинение „да извършат брутални зверства и други тежки престъпления“. — Слоун погледна бегло към Тайсън. — Никъде не се твърдеше, че Ямашита лично е извършил някое от посочените зверства, нито, че е заповядал тяхното изпълнение, нито пък дори, че е знаел за тях. В обвинителния акт просто се казваше, че по време на командването си не е успял да предвиди какво могат да извършат неговите подчинени, че е трябвало да знае какво могат да избършат и не е успял да осъществи ефективен контрол над своята войскова част според съответните обстоятелства — Слоун затвори книгата. — Генерал Ямашита бе обявен за виновен и бе обесен.