Прехапах си езика.
— Домът ти е прекрасен — казах аз — Не ми обръщай внимание. Ще добия маниери, когато прасетата полетят.
Спейд прегърна Боунс и Менчерес за добре дошли, преди да поеме ръката ми и, странно, да я целуне. Обикновено не беше така официален.
— Прасетата не летят. — Устните му се извиха. — Макар че бях информиран, че ти си си намерила криле по-рано тази вечер.
Начинът, по който го каза ме накара да се почувствам неловко.
— Не съм летяла. Просто скочих много високо. Дори не знам как го направих.
Боунс ми отправи поглед, който не можех да разгадая. Спейд отвори уста да каже нещо, но Менчерес вдигна ръка.
— Не сега.
Спейд плесна с ръка Боунс по гърба.
— Доста уместно. Почти призори е. Ще ви отведа до стаята ви. Блед си, Криспин, така че ще изпратя някого за теб.
— Ако съм блед, то това няма нищо общо с липсата на кръв — каза Боунс със студен тон. — Когато дойдох на себе си, тя беше преляла повечето си кръв в мен. Ако Менчерес не беше дошъл с всички онези кръвни банки, тя можеше да се превърне, преди да е готова.
Последвахме Спейд нагоре по стълбите.
— Нейната кръв не е само човешка, което е повече от доказано, така че все пак ще пратя някого горе.
— Имам други неща в ума си вместо хранене.
Спейд все още не беше чул за черешката на тортата в нашата вечер. Той знаеше само за атаката на гулите.
Вратата се отвори, разкривайки широка спалня, с епохална мебелировка, балдахиново легло, в което можеше и да е спала Пепеляшка, след като Принцът я е отвел, разбира се, и още едно масивно огнище.
Един поглед към стената, заграждаща банята ми разкри, че е направена от ръчно боядисано цветно стъкло. Още веднъж бях поразена от неудобството си да докосна нещо. Дори и подплатените с коприна одеяла на леглото изглеждаха прекалено прекрасни, за да се спи под тях.
Боунс нямаше никое от моите притеснения. Той свали якето си, за да разкрие направената си на решето от куршумите блуза и панталоните, които още носеше, изрита настрани обувките си и се строполи в стола наблизо.
— Приличаш на парче швейцарско сирене — изкоментира Спейд.
— Изтощен съм, но все пак трябва да бъдеш информиран за нещо.
Спейд вирна глава.
— Какво?
В няколко кратки, сбити изречения, Боунс обясни откритията от онези изгубени седмици, когато съм била на шестнайсет… и претенциите на Грегор, че съм негова жена, а не на Боунс. Спейд не каза нищо за минута. Веждите му се сключиха, докато, най-накрая, той не изсъска ниско.
— Мътните го взели, Криспин.
— Съжалявам.
Измърморих това, докато гледах настрани от Боунс в надупчените му от куршуми съсипани дрехи. И всичко това заради теб, подиграваше ми се умът ми.
— Да не си посмяла да се извиняваш. — каза веднага Боунс. — Не си искала да бъдеш родена такава, каквато си, и не си искала Грегор да те преследва толкова безмилостно. На никого не дължиш извинение.
Не вярвах в това, но не спорих. Щеше да отнеме повече енергия, отколкото всеки един от нас имаше. Вместо това замаскирах мислите си зад стена, нещо, което бях усъвършенствала през последната година.
— Спейд е прав, още кръв ще ти се отрази добре. Аз ще си взема душ, а ти можеш да пиеш от който там бар е отворен.
Спейд кимна одобрително.
— Тогава е уредено. Някои неща, които би трябвало да ти свършат работа вече са поставени тук, Кат, а и за теб, Криспин. Менчерес, ще те отведа до стаята ти, а след това ще обсъдим останалото от тази бъркотия по-късно.
Смъртта ме преследваше. Тя продължаваше неуморното си преследване през тесните улици и скованите алеи, по които тичах с всяко запъхтяно поемане на дъх. Изкрещях за помощ, но знаех с ужасяваща убеденост, че няма бягство.
Имаше нещо познато по тези улици, дори и толкова опустели, колкото бяха. Къде бяха отишли всички? Защо никой не би ми помогнал? А мъглата… проклета да е тази мъгла. Караше ме да се препъвам в прикритите от нея обекти и прилепваше към краката ми, докато се хвърлях през нея.
— Насам…
Познавах този глас. Обърнах се по посока към него, удвоявайки усилията си да тичам към звука.
Зад мен Смъртта мърмореше проклятия, поддържайки темпо. От време на време по гърба ме удряха силно нокти, които ме караха да пищя от страх и от болка.
— Само малко по-нататък…
Гласът ме подтикваше към сенчеста фигура, която се появи в края на алеята. Веднага щом го видях, Смъртта остана назад, изоставайки с няколко стъпки. С всяка крачка, отделяща ме от злото, което ме преследваше в мен се разливаше облекчение.