Не се тревожи, почти съм там…
Сенките паднаха от мъжа. Чертите му се проясниха, разкривайки плътни вежди над сиво-зелени очи, извит аристократичен нос, пълни устни и пепелно руса коса. Един белег минаваше на зигзаг от веждата към челото му, дългата му до раменете коса се развяваше от вятъра.
— Ела при мен, cherie.
Едно предупреждение изникна в ума ми. Изведнъж празният градски пейзаж около нас изчезна. Нямаше нищо друго, освен двама ни и забвение от всички страни.
— Кой си ти?
Не чувствах това като правилно. Част от мен искаше да се хвърли напред, но друга част се свиваше от страх назад.
— Познаваш ме, Катрин.
Този глас. Познат, и едновременно с това съвършено непознат. Катрин. Никой не ме наричаше така вече.
— Грегор.
Веднага щом името му излезе от устата ми, объркването ми премина. Това трябва да беше той, а това означаваше, че сънувах. А ако сънувах…
Спрях се през протегнатата му ръка и отстъпих назад. Мамка му стара. Почти изтичах право в обятията му. Лицето му се сгърчи от чувство на безсилие, след това той направи крачка към мен.
— Ела при мен, съпруго моя.
— Няма начин. Знам какво се опитваш да направиш, Сънищен Похитителю.
Гласът ми отново си беше моя. Тежък. С всяка дума отстъпвах назад, ругаейки се на ум в опит да се събудя. Отвори очи, Кат!
— Знаеш само каквото те са ти казали.
Акцентът му беше френски, тук нямаше изненада, а думите отекваха. Дори и сънувайки имах усет за силата му. О, проклятие, ти не си слаба малка халюцинация, нали? Стой настрана, Кат. Това пале хапе.
— Знам достатъчно.
Той се засмя предизвикателно.
— Така ли, cherie? А казаха ли ти, че ме откраднаха от спомените ти, понеже това беше единственият начин, по който можеха да те задържат настрана от мен? Казаха ли ти, че те извлачиха от ръцете ми пищяща, умоляваща, че не искаш да си ходиш?
Той продължаваше да идва по-близо, а аз продължавах да отстъпвам. Както се и досещах в този сън не бях въоръжена.
— Нещо такова. Но не съм ти жена…
Грегор се приближи дебнешком. Той беше висок мъж, почти два метра и в чертите му имаше жестока красота, която се увеличи, когато той се усмихна.
— Не би ли ти харесало да знаеш сама, вместо да ти бъде казвано в какво да вярваш?
Изгледах го с нещо повече от подозрение.
Съжалявам, приятел, този буламач е бил затворен в затънтен край на ума ми. Менчерес не може да отдели похлупака, за да видим какво има вътре, така че е само твоята дума това, което казва, че сме женени.
— Те не могат да ти върнат спомените обратно. — Грегор протегна ръцете си. — Аз мога.
Грегор ще се опита да те застави да се подчиниш в сънищата ти, иззвъня в ума ми съвета на Менчерес. Не беше сгрешил.
— Лъжец.
Завъртях се, побягвайки в противоположната посока, само за да се появи Грегор пред мен, сякаш е бил преместен с магия.
— Не лъжа.
Погледа ми се плъзна наоколо, но тук имаше само безполезна бледа мъгла. Трябваше да се събудя. Ако този тип сложеше ръка върху мен, можеше да се събудя в голяма опасност.
— Виж, Грегор. Знам, че Менчерес те е заключил за доста време и си вкиснат заради това, но нека бъдем разумни. Обвързана съм с кръв към мъжа, когото обичам, а има изобилие от риби в морето. Да си кажем сбогом, след това можеш да отиваш да си намериш друго момиче, което да отвлечеш в пустошта.
Златокосата му глава се поклати тъжно.
— Това не си ти, която говори. Ти не искаш да си убиец и да прекараш целия си живот оглеждайки се през рамо. Мога да върна нещата обратно, Катрин. Имаше избор преди. Избра мен. Хвани ръката ми, ще върна това, което си изгубила.
— Не. — чух шум зад себе си като ниско изръмжаване. Страхът плъзна по гърба ми. Смъртта беше дошла отново. Ръцете на Грегор се свиха, сякаш и той я чу.
— Сега, Катрин, трябва да дойдеш при мен сега!
Ръмжащите звуци ставаха по-силни. Смъртта беше зад мен, Грегор пред мен и аз трябваше да отида при някого от тях. Защо не можех да се събудя? Какво ме беше събудило последния път? И тогава бягах, преследвана от чудовище…
Завъртях се, игнорирайки крясъка на Грегор и се затичах стремително към ужасяващата фигура на Смъртта. Или това щеше да проработи, или…