— Bueno, pero cual es el problema?
— На английски. — напомних на Хуан.
— Иска да знае какъв е проблемът, любима. — Боунс се облегна назад и потупа коляното ми. — Колана. Само имам нужда да пострадаш в пътен инцидент.
Закопчах колана на мястото му.
— Доволен?
Една черна лимузина изфуча покрай нас. След това още една. И още една. Погледнах изумено през прозореца, виждайки опашка от поне дузина лимузини, всички намиращи се на натоварения път, по който се движехме и ние.
— Актьорският състав на новия филм на Мирамакс току-що получи разрешение да напусне летището. — Дон подръпна доволно веждата си за последен път. — Горките хора. Те бяха задържани на охранителния сектор. Чакали са часове наред.
Боунс започна да се усмихва.
— Хитър стар паяк си ти, а?
— Имал съм практика с това да я крия, ако си спомняш…
От Боунс дойде едно иронично изсумтяване.
— Да, добре си го спомням.
— Играйте чисто — казах аз. Последното нещо, от което се нуждаех беше състезание по заядлив спор помежду им.
Боунс стисна пръстите ми.
— Не се бой, вече съм преодолял гнева си към него. Всъщност, той би могъл да бъде полезен. И така, кажи ми старче, някой от твоите смахнати учени да не би да има хапче, което да предпазва някой от сънуване на сънища?
Дон слушаше с мрачен интерес, докато описах какво се беше случило с Грегор, потенциалното си минало с него и защо той се нарича Сънищния Похитител. Когато приключих с отговарянето на всичките му въпроси, бяха минали два часа и чичо ми почти изглеждаше като болен.
— Хуан, отбий при следващия изход, имаме друг транспорт, който ни чака на бензиностанция Шел — упъти го Боунс. — Котенце, ще имаш само няколко минути преди да потеглим отново.
— Ще видя какво мога да направя относно хапчетата за Кат — каза Дон веднага, щом се дойде на себе си. — Би трябвало да съм способен да уредя да се направи нещо, което би могло да помогне.
Хуан излезе от междущатската магистрала и отби при първата газ станция отдясно, която беше на Шел.
— А, ето тук сме, Хуан, vaya con dios и Дон — Боунс му подаде ръка. — Грижи се за себе си.
Дон се ръкува с Боунс.
— Ще започна тези проучвания за хапчетата незабавно.
Прегърнах чичо си за довиждане, макар с него да не показвахме особено привързаността си един към друг.
И все пак кой знае кога щях да го видя отново? Освен майка ми Дон беше цялото семейство, което имах.
— Благодаря ти, че помогна за превоза ни, Дон. Това трябва да е разказало играта на графика ти.
— Ангажиментите ми могат да почакат и до по-късно. — Дон ме стисна за раменете. — Бъди внимателна, Кат.
— Обещавам.
Хопскоч и Банд-Ейд бяха първите, които слязоха от колата.
Те бързо направиха внимателен оглед на периметъра на станцията, след това дадоха знак с вдигнати палци, че всичко изглежда чисто. Боунс отиде до един изолиран спортен автомобил, разменяйки поздрави с шофьора. Това трябва да беше новото ни возило.
Излязох и заобиколих откъм страната на шофьора на лимузината.
— Няма ли прегръдка, приятел?
Хуан постави лоста на автомобила на паркинг, но не изключи акумулатора и слезе, за да ми даде една мечешка прегръдка, лишена от обичайното хващане за задника.
— Hombre е в отвратително настроение. — измърмори той.
— Просто не се е наспал. Всичко ще е наред.
— Котенце — Боунс тропна с крак. — Тук сме прекалено много на открито. Нека не се мотаем.
— Вярно — усмихнах се за последно на Хуан. — Не се забърквай в неприятности.
— И ти, querida.
Отправих се към вратата, обозначена с табела ЖЕНИ във вътрешността на бензиностанцията, отправяйки наум предупреждение към Боунс, че не е необходимо да застава на пост пред тоалетната. Интериорът беше отвратителен, но нямах много голям избор. Ако наистина не исках да ходя никога повече до обществена тоалетна, бих се превърнала във вампир. След като бях избрала да си остана наполовина човек, нямаше кого да виня, освен себе си, за неудобствата, свързани с това.
По времето, когато прекосихме дългия двадесет и две мили мост, водещ към Ню Орлиънс отново беше вечер. Никога не бях идвала тук преди, тъй като не е било необходимо по време на работата ми с Дон.
Безгрижният град може и да не беше с нисък процент на престъпност, но, изненадващо, престъпленията изглежда бяха извършвани от хора, а не от пакостливи вампири или гули. Боунс отказа да дремне по време на пет часовия път от Талахаси до Ню Орлиънс. Предполагах, че се страхуваше, че ще оклюмам ако не ме наблюдава като ястреб. Хопскоч шофираше, а Банд-Ейд седеше до него. Докато пресичахме моста, аз най-накрая попитах защо посещаваме известния град.