— Трябва да говоря с Кралицата на Орлиънс — отвърна ми Боунс. — Тя би била могъщ съюзник, който да вземем на наша страна, ако нещата с Грегор ескалират, но тя не проявява благосклонност към телефонните обаждания, ако някой има нужда от помощта й…
— Още една кралица?
Европа имаше по-малко кралски особи от немъртвите.
Той ми отправи един страничен поглед.
— Кралицата на Ню Орлиънс е Мари Лавю, макар че сега се подвизава под името Маджестик. Мари е една от най-величествените гули в страната. Онези слухове за вуду? Не са били слухове, коте.
Не ми хареса как звучи това. Последната кралица с мистични способности, която бях срещала почти беше убила всички ни. По мое мнение жените бяха по-плашещи от мъжете.
— Безопасно ли е да се срещаме с нея ако тя се занимава с тъмните изкуства и така нататък?
— Мари се придържа към много стриктен етикет. Ако ти разреши визита, имаш безопасен достъп по време на визитата. Може и да ти каже, че ще те убие при първа възможност след това, но ще те остави да си ходиш невредим. След това, разбира се, е чудесна идея да си продължиш да ходиш.
— Тя може и да е учтива домакиня, но какво ще кажеш за всеки друг безпулсен индивид в града? Сещаш се, Опа, Маджестик, довърших едни туристи.?
Боунс изсумтя мрачно.
— Няма Опа с Мари. Ако се съюзи с нас, никой няма да посмее да ни нападне в Квартала. Дори и Грегор.
— В хотел ли ще се настаним?
— Имам къща тук, но вече я използвам рядко. Един стар приятел живее там, той я поддържа. Не съм сигурен колко ще останем, тъй като срещата с Мари все още не е насрочена. Мари предпочита хората да са тук, ако реши да се види с тях.
Дърветата оредяха. По времето, когато наближихме Френския Квартал, те бяха само от едната страна.
Тухли и камъни заместиха цимента и хоросана, докато градът изглеждаше сякаш остарява за миг. И все пак най-поразяващите особености нямаха нищо общо с архитектурата.
— Боунс! — Главата ми се завъртя наоколо в изумление. — Боже, погледни ги…
Устните му се извиха.
— Това си е нещо, нали? Не започвай разговор с никой от тях: ще ти надуят ушите.
Призраците бяха навсякъде. Рееха се над покривите, шляеха се по тротоарите, седяха на пейките до (или върху) нищо неподозиращите туристи.
Докато спирахме на един светофар, светнал в червено, колата ни беше до група от хора на обиколка — ироничното, което бе — за историята на обитавания от духове Ню Орлианс.
Наблюдавах как три призрака спорят за грешките в разказа на екскурзовода.
Единият от призраците беше толкова разярен, че летеше безспирно, преминавайки по средата на тялото на екскурзовода, карайки човека да хълца отново и отново. Бедното копеле, сигурно си мислеше, че има стомашно разстройство. А това, което имаше беше бесен дух в червата.
Бях виждала призраци и преди, но никога в подобно количество. Някак си, с вибрацията, която това място излъчваше, доловима дори и през колата, те изглеждаха сякаш принадлежат тук.
— Прекрасно е — казах накрая. — Обожавам го.
Това накара Боунс да се усмихне и да премахне напрежението от лицето си.
— Ах, Котенце. Така си и мислех.
Спортният автомобил спря на пресечката до най-оживената част от Квартала. Боунс скочи навън и дойде от моята страна на автомобила, отваряйки ми вратата.
— Пристигнахме.
Редици от изглеждащите като градски къщи бяха като пунктирана линия по улицата, но само няколко имаха фронтални врати.
— Това е от начина, по който са проектирани — отговори Боунс на въпроса в ума ми, докато Банд-Ейд откара колата, а Хопскоч остана с нас. — Креолските семейства са ги намирали за претенциозни. Влизаш от едната страна. — Той отиде през портата при входа към една тясна алея и отвори врата, намираща се по протежение на стената. Последвах Боунс вътре, поразена от това колко е богат интериорът в сравнение с някак си строгия екстериор.
— Лиза — извика Боунс, — тук сме…
Завъртях се с учтива усмивка на лицето си, за да видя едно момиче, което слизаше надолу по стълбите.