— Колко е прекрасно да се срещнем тук. — поздрави ме тя с лек акцент.
— Ъ… — Подадох ръка, изключвайки какво да отговоря. Лиза беше гул, така че най-вероятно имаше дори чорапи, по-стари от мен, но, мили Боже, тя изглеждаше на около четиринадесет години в човешка възраст. Ръката й беше тънка и деликатна като останалото в нея. Лиза беше метър и шестдесет, ако исках да закръгля и тежеше не повече от четиридесет килограма с мокри дрехи. Черната й коса, която изглеждаше твърде тежка за нея се залюля, когато тя пристъпи към Боунс.
— Mon cher…
Един поглед към лицето й, когато го погледна беше всичко, което ми беше необходимо, за да потвърди подозрението ми за предишните им отношения. Ти си свиня, Боунс. Винаги съм го подозирала, но това беше абсолютното доказателство.
Боунс я прегърна. Лиза практически изчезна в обятията му, но зърнах за миг лицето й. Една красива усмивка озари чертите й. Тя беше хубава, осъзнах аз. Първоначално не бях доловила това. Той я пусна и тя отстъпи назад, връщайки вниманието си към мен.
— Имам храна, приготвена за теб, Кат, както и кафе. Предположих, че би предпочела кофеиново?
— Да, и то много. — Ако не бях толкова уморена, вече щях да съм ударила Боунс. Тя дори не изглеждаше достатъчно голяма, че да гледа филми, забранени за лица под шестнайсет годишна възраст. — Благодаря ти.
Потиснах подтика си да кажа на Лиза да седне, преди климатика да я отнесе. Вместо обичайната незабавна неприязън, която чувствах към всяка жена, с която Боунс беше спал имах странно защитническо чувство към Лиза, колкото и абсурдно да беше това.
Първо, тя беше мъртва, така че не се нуждаеше от моята защита. Второ, съдейки от дискретните погледи, които мяташе към Боунс тя беше влюбена в него.
Педофил!
— Лиза, моля те, би ли информирала Кат на колко години беше, когато бе превърната? — попита Боунс, отправяйки ми остър поглед. — На път съм да бъда нападнат заради погрешно разбиране.
Тя се засмя срамежливо.
— Бях на седемнайсет. Мисля, че ако бях останала човек, щях да бъда възприемана като късно разцъфващо цвете.
— О. — Поне това не беше углавно престъпление за тогавашното време и съдейки от излъчването на Лиза, това щеше да е легално по времето, когато е била жива. — Защо не си почакала тогава, преди да се превърнеш?
Нещо в изражението на Лиза се помрачи.
— Не можех. Бях отровена и вече мъртва. Тук съм сега само защото бях пила вампирска кръв в същия ден. Семейството ми ме пренесе с кораб за погребението. След като тялото ми пристигнало, Боунс ме изрови от гроба ми и ме съживи като гул.
— О! — Сега се чувствах дори още повече като кучка. — Съжалявам. Който и да е бил, надявам се той да го е убил брутално.
Тя се усмихна тъжно.
— Беше инцидентно. Докторът ми даде отровата мислейки, че така ме лекува. Медицината е изминала дълъг път от 1831 година.
— Говорейки за медицина, трябва да се обадим на Дон. Може би има нещо за мен.
— Болна ли си? — Лиза изглеждаше изненадана.
— Не е — заяви Боунс. — Слухът за исканията на Грегор достигнаха ли вече до тук?
Лиза ме стрелна бързо с поглед.
— Да.
— Добре тогава. — Боунс звучеше дори още по-изморен. — Това означава, че и Мари би трябвало също да го е чула.
Той отиде до един телефон и започна да набира някакъв номер. След секунда той започна да говори на език, който не звучеше като френски, но беше близък до него. Креолски може би? Разбира се това означаваше, че не разбирах и една проклета дума.
— Казва на човека кой е и че желае конференция с Маджестик — преведе Лиза, досещайки се за чувството ми на безсилие. — Казва, че я иска по най-бързия начин… Мисля, че го накараха да изчака.
В това имаше смисъл, Боунс не говореше. Пръстите му барабаняха по крака му, докато секундите течаха, а след това заговори отново.
— Да… да… Той се съгласява да изчака обратно позвъняване.
Боунс затвори.
— Няма нужда да ме повтаряш. Сега можеш да се обадиш на чичо си, любима. Направи го от мобилния си, не искам да окупираме тази линия.
Той почти беше груб. Напомних си, че страда от часовата разлика, липсата на сън и не малкото количество стрес. Докато Боунс въвеждаше Лиза в детайлите, отнасящи се за Грегор, аз се обадих на Дон. По времето, когато затворих Дон ми даде инструкции за дозировката на лекарството и обеща да ми го изпрати незабавно.
— Дон е направил нещо за мен — казах веднага щом затворих. — То би трябвало да ме изпрати от безсъзнание право в дълбок сън, прескачайки фазата на сънуване. Но действа само около седем часа, така че след това ще трябва да отблъснеш ефектите му като ми дадеш кръв, за да ме събудиш. По този начин няма да премина към по-лека фаза на сънуване, когато се действието отмине.