— Как се казваш? Аз съм Кат.
Той се поклони с глава, минавайки през масата.
— Аз съм Фабиан дьо Брак. Роден 1877, умрял 1922.
Боунс се облегна назад в стола си.
— Фабиан, прекрасно е да се запознаем. Сега, ако обичаш, ние сме доста заети.
— Ти си Боунс — заяви призракът. — Виждал съм те и преди. Ти винаги си прекалено зает, за да говориш с нас.
— Дяволски вярно, шумно привидение…
— Боунс — дръпнах го за ръката, — той знае кой си!
. Котенце, какво значи…
Гласът му заглъхна, когато това, което му крещях наум достигна до него. След това той обърна пълното си внимание към Фабиан и се усмихна.
— О, друже, смятам, че си прав. Понякога трябва да ми бъде напомняно за маниерите ми, да. Роден през 1877 казваш? Помня 1877. Времената тогава бяха по-добри, нали?
Боунс беше прав за това колко са словоохотливи призраците. Фабиан се разбъбри ентусиазирано за отминалите дни, канализацията на модерната култура, любими президенти и промените в Луизиана. Той беше като ходеща енциклопедия. Беше невероятно колко много може да регистрира в съзнанието си един фантом. Да кажем, например, случващият се напоследък наплив на извънградски гули в Ню Орлиънс. Техните безмълвни събирания. Името на Грегор продължаваше да изскача редом с шепотите за заплахата на рода на гулите.
— Грегор и гули, а? — подтикна го Боунс. — Какво още се говори…
Фабиан му отправи проницателен поглед.
— Не искам повече да бъда забравян.
— Разбира се, че няма. — съгласи се Боунс. — Имам внушителна памет, ще те помня завинаги.
— Той няма предвид това.
Това беше един от малкото пъти, в които се бях намесила в разговора им.
Поясних. Не можех да си разменям истории за ранния живот на двадесети век, тъгата от това да виждам как автомобилите заменят конете или на какво е миришел въздуха преди изкопаемите горива. Но тази част я разбирах.
— Фабиан иска приятелство — казах аз. — Той е самотен. Това имаше предвид, нали?
— Да. — Може би беше отражение на слънцето, но можеше и да има сълзи в очите на призрака. — Искам дом. О, знам, че не мога повече да имам истинско семейство, но искам отново да принадлежа на някого.
Някои неща никога не се променят. Нуждата от приятели превъзхожда смъртта или безсмъртието.
Боунс имаше примирено изражение на лицето си.
— Грижиш се за бездомните, а Котенце? Но не и без правила първо. Всяко отклонение от тях, Фабиан, ще завърши с незабавен екзорсизъм от най-квалифицирания търговец на роби призраци, който успея да намеря, загряваш ли?
— Слушам. — Фабиан се опитваше да изглежда преситен от удоволствия, но почти трепереше от въодушевление.
— Първо, няма да изнасяш никаква информация за мен, жена ми или хората ми на никого — жив, мъртъв, немъртъв или в друго състояние. Разбра ли?
Фабиан кимна рязко.
— Съгласен.
— Личното пространство ще се уважава точно колкото ако беше истинско момче, друже. Ако смяташ, че да бъдеш призрак ти дава право на воайорстване, в грешка си.
Това беше посрещнато с възмутено намръщване.
— Ще извиня неразбирането ти за характера ми, дължащо се вероятно на днешната развратност, която е толкова често срещана сред съвременните хора.
— Това да ли е? — попитах със смях.
— Да.
— Добре. — Боунс изпука кокалчетата си. — И последно, без хвалби за уреждането ти. Не искам да бъда преследван навсякъде от нуждаещи се призраци. Нито една проклета дума, разбрано?
— Разбрано.
— Значи имаме споразумение, Фабиан дьо Брак.
Призракът се усмихна с една от най-щастливите усмивки, които някога бях виждала. Боунс се изправи от стола си. Аз последвах примера му, отпивайки последна глътка от чашата си.
— Добре, Фабиан, сега си един от моите. Не мога да кажа, че това е най-добрата сделка, към която би могъл да се стремиш, но ти обещавам, че ако поддържаш съгласието никога вече няма да ти липсва дом.
Прекосихме външния двор и се отправихме обратно към къщата, заедно с призрака, реещ се зад нас с една ръка на рамото ми.
Глава 7.
Боунс ми каза да обуя ботуши. В първия момент си помислих, че са за запасяване с оръжия, но нищо, освен краката ми не влезе в новите ми кожени ботуши. Другите ми нови дрехи се състояха от чифт среднощно сини панталони и бяла блуза. Не носех никакви бижута, освен годежния си пръстен. Лиза искаше да ми направи косата, но аз й отказах. Това не беше парти. Беше учтива конфронтация.