— Смятах, че не може да се строят разни неща под земята в Ню Орлиънс — отбелязах аз. — Не се ли наводняват?
Жак хвърли поглед назад към мен, докато продължаваше да върви.
— Винаги е наводнено. Ако не си поканена долу, водата се пуска в тунела.
Е, Мари очевидно използва удавянето като ядрено оръжие. Това беше един начин, по който да се справяш с нахалните туристи.
— Това би проработило само върху онези, които са зависими от дишането. А какво ще кажеш за останалите от населението?
Жак не отговори. Може би вербалната му квота беше надвишена.
След около тридесет метра стигнахме до метална врата.
Тя се отвори на добре смазаните си панти, за да разкрие зад себе си осветена стълбищна площадка. Жак се премести настрани, за да ме пусне да мина, след това докосна ръката ми докато минавах покрай него.
— Виж.
Последва свистене. Внезапно тунелът, през който тъкмо бяхме преминали беше погълнат от изпъкнали остриета. Те дойдоха от стените откъм всички страни, сякаш току-що бяхме влезли в демонска паст. Няколко крачки назад и щях да бъда нарязана на дълги тънки ивици на място.
— Изискано — казах. Можех да оценя един добър капан за наивници толкова, колкото и всеки друг човек. — Трябва да е струвало цяло състояние, всичкото това сребро.
— Не са сребърни. — Гласът на жената дойде от върха на стълбите пред мен. Гладък, като намазан с масло. Като крем брюле за ушите.
— Това са стоманени остриета — продължи тя. — Не бих желала немъртвите натрапници да бъдат убити. Бих ги желала живи и доведени при мен.
Точно както преди, когато скочих в тази заешка дупка, скръстих ръце пред гърдите си. След това се качих по стълбите, за да се срещна с вуду кралицата. Както бе обявено на надгробния й камък, намиращ се на около седемдесет метра разстояние, Мари Лавю беше умряла пред 1881 година. Отвъд това, фактът, че е гул и репутацията й с вудуто беше всичко, което знаех. Боунс не беше пожелал да изпада в детайли за собствената й област, така да кажем. Предпазливостта му говореше красноречиво за личността, която идваше все по-ясно на фокус с всяка моя стъпка. От онова, което бях чувала за Мари донякъде бях очаквала тя да седи на трон, с тюрбан на главата, обезглавено пиле в едната си ръка и съсухрен череп в другата.
Това, което видях ме накара да премигна. Мари се беше разположила върху един претрупан фотьойл, преведена над не така заплашително ръкоделие. Тя носеше черна рокля с бял шал, наметнат през раменете й. Краката й бяха в модни обувки на нисък ток, които можеха да бъдат Прада. С дългата й до раменете тъмна коса, закъдряща се около меките гримирани черти на лицето й получих странна ретроспекция за някаква сцена от филм. Тя би могла да бъде наведена над курабийки, казвайки Миришат добре, нали, докато аз чупя ваза, която не беше там наистина.
— Оракуле?
Това се изплъзна от устата ми, преди да съм успяла да го предотвратя. Нищо чудно, че Боунс беше искал да дойде с мен. Бях я вбесила дори преди да съм се представила.
Чифт лешникови очи, които бяха твърде бдителни ме огледаха набързо от глава до пети. Ръкоделието й се измести, когато един дълъг пръст посочи към мен.
— Бинго.
Отново това сиропирано провлачено говорене. Южняшки креолско и сладко. Ако ушите можеха да смилат вербални калории, задникът ми щеше да надебелее само като я слушам. А с тази единствена дума, тя току-що беше рецитирала следващата реплика от филма Матрицата, от който бях цитирала аз.
— Беше страхотен филм, нали? — Не се бях придвижила да седна, тъй като не бях поканена да го сторя. — Един от любимите ми. Или поне първият. Не ми пукаше за другите два. — Тези пронизващи очи се бяха приковали към мен.
— Мислиш ли, че ти си Единствената? Бъдещият лидер на всички ни?
— Не. — придвижих се напред и подадох ръка. — Аз съм просто Кат. Приятно ми е да се запознаем.
Тя стисна ръката ми. Пръстите й се стегнаха върху моите за миг, но не по болезнен начин. Тя ме пусна, кимвайки с глава към стола до нея.
— Седни, моля.
— Благодаря.
Малката стая беше гола откъм всякакви декорации. Стените й бяха бетонени и поне сухи, а единственото нещо в нея бяха двата стола. Напомни ми на затворническа килия. Голо и пусто.
— Мога ли направо да скоча на въпроса и да кажа, че Грегор е скапан лъжец или искаш да си побъбрим първо? — Незначителните шеги не ми се струваха продуктивна употреба на време. Освен това, ако можех да водя леки разговори, не бих вбесила обширния брой хора, които бях вбесила. Някои определени таланти бяха отвъд способностите ми. Е, добре де, доста таланти.