— Здравей, дядо. Не може всички те да са за шоуто. — Той кимна към чакащите вампири. — Така че очаквам, че има неприятности.
Менчерес кимна.
— Трябва да вървим. Този кораб е достатъчно известие за присъствието ти…
С червени букви от едната страна на яхтата пишеше Жътварка. Беше в чест на прозвището ми, Червената Жътварка, което си заслужих заради цвета на косата си и голямата си бройка трупове. Менчерес не ми проговори повече, освен кратко, учтиво здравей докато се отправяхме от пристана към един чакащ черен бус. Имаше и още един идентичен бус, в който влязоха шестима от охранителите. Когато потеглихме, този бус ни последва в близка дистанция.
— Разкажи ми за сънищата си, Кат — каза Менчерес веднага, щом бяхме на пътя.
Зяпнах го.
— Откъде знаеш за това?
Боунс също изглеждаше объркан.
— Не съм го споменавал, Котенце.
Менчерес игнорира и двата ни въпроса.
— Какво имаше в съня ти? Бъди съвсем конкретна.
— Странни са — започнах, забелязвайки как веждите на Боунс се изстрелват нагоре при споменаването на множественото число. — С един и същи вампир са. По време на сънищата знам кой е той, мога да се чуя да казвам името му, но когато се събудя не го помня.
Ако не знаех по-добре, бих казала, че Менчерес изглежда по-разтревожен. Разбира се не бях експерт по него. Той беше на възраст над четири хиляди години и беше гений в прикриването на емоциите си, но устните му може и да бяха малко по-стегнати. Или може би това беше просто номер на светлината.
— Колко от тези сънища си имала? — попита Боунс. Не беше щастлив. Начинът, по който се бяха свили устните му не беше заблуда от светлината.
— Четири, и не започвай. Щеше да опънеш платна към най-близката крепост ако ти бях казала за тях, и щеше да кръжиш около мен ден и нощ. Имахме наистина хубаво пътуване, така че не ги споменах. Не е голяма работа.
Той изсумтя.
— Не е голяма работа, казва тя. Е, любима, да разберем каква е работата наистина. С късмет, резултатът няма да е загубата на безразсъдния ти живот.
След това той се обърна към Менчерес.
— Знаел си, че нещо не е наред. Защо, дявол го взел, не ми го каза веднага?
Менчерес се наклони напред.
— Животът на Кат не е в опасност. Но все пак имаме… проблем. Надявах се, че този разговор никога няма да стане необходим.
— Не можеш ли веднъж да изплюеш камъчето без предварително лансиране?
Менчерес беше известен с протакането си. Предполагам, че като беше толкова възрастен, се беше научил да бъде омотващ отвъд търпението.
— Някога чували ли сте за вампир на име Грегор?
През главата ми премина болка за момент, след което изчезна също толкова бързо. Огледах се наоколо, за да видя дали някой друг е афектиран. Менчерес се взираше в мен така, сякаш се опитваше да измери и задната част на мозъка ми. До мен Боунс изруга.
— Познавам няколко Грегоровци, но има само един, който се нарича проклетия Сънищен Похитител. — Юмрукът се заби надолу, откъсвайки подпората за ръката. — Това ли наричаш приемливи стандарти за безопасността на съпругата ми?
— Не съм ти съпруга.
Боунс отправи невярващ поглед в моя посока, дори докато ръката ми се изстреля към устата. Откъде, мътните го взели, се пръкна това?
— Какво каза току-що? — попита Боунс, отказващ да повярва. Зашеметен. Аз запелтечих.
— А-а-аз искам да кажа… в сънищата ми, единственото нещо, което мога да си спомня, е, че този вампир казва той не е твоят съпруг. И знам, че има предвид теб, Боунс. Така, че това имах предвид.
Боунс изглеждаше така, сякаш току-що съм го промушила с кол, а Менчерес имаше онова хладно, неразгадаемо изражение на лицето си. Не давайки нищо да се разбере.
— Знаеш ли, изглежда винаги, че когато нещата между нас вървят наистина добре, идваш ти, за да прецакаш всичко! — избухнах аз към Менчерес.
— Избра от всички възможни места да дойдете в Париж — отвърна Менчерес.
— И какво? Имаш нещо против французите ли? — усещах вълна от нерационален гняв към него. В мен се надигаше крясък. — Не може ли просто да ни оставиш на мира!
След това се отърсих. Какво ми ставаше? Да не би да имах тежък случай на предменструален синдром или нещо от сорта?