— Наистина ли? — Боунс се замисли над това. — Това е интересно. О, всеки знае, че Мари е убила съпруга си, когато е била човек. Това, което не бях чувал преди е как го е направила.
— Мислех, че го е ударила е брадва — беше отговорът на Лиза. — Това е историята, която ми е разказвана.
— Интересно — повтори Боунс. — Защо вярваш, че това я прави съпричастна към нашата страна, любима? Изглежда е заявила кого ще подкрепи.
По-добре да не казвам. Размърдах се на мястото си, желаейки да бях млъкнала по-рано.
— Блокираш ме. — Очите му проблеснаха в зелено.
Да. Държах го вън от ума си с цялата ментална броня, която можех да събера. Голяма уста. Защо не можеше да оставиш нещата както си бяха?
Това не беше насочено към него. Мъмрех себе си. Имаше няколко неща, които исках да обсъдя с Боунс насаме след срещата е Маджестик. Това не беше насаме по ничии стандарти.
— Съгласихме се да не правиш това — продължи Боунс. — Да не криеш всяко знание или размишление. Каквото и да има, Котенце, кажи ми.
Поех си дълбоко въздух. Това нямаше да му хареса.
— Мари ми каза, че Грегор може да възвърне спомените ми и че ти и Менчерес сте знаели това. Зачуди се защо ти не си искал да си спомня какво се е случило. Там, на улицата, тя имаше шанса да поиска да си получа обратно спомените. Бяхме в задния й двор в малочислен състав, можеше да настоява. Но тя ни пусна. Мисля, че го направи, защото вярва, че съм обвързана е Грегор и знае, че ще трябва да го подкрепи ако се докаже.
Боунс застана абсолютно неподвижен. Кръвнишкият му поглед се усили, докато не се чувствах сякаш съм пронизана от изумрудени лазери.
— Ти искаш ли да си спомниш времето, прекарано с него?
Отново си поех дълбоко въздух, по продължително от първия път.
— Тревожи ме това, че има цял месец от живота ми, за който не знам нищо. Трябваше да ми кажеш, Боунс. И ти обеща, че няма да криеш повече разни неща от мен, но трябваше да разбера това от Мари.
— Не ти казах, защото не бях сигурен в нищо. Нямах намерение да оставя това мръсно псе да постави ръце върху теб, да има устните ти върху…
— Ама ти сериозно ли? — Прекъснах го аз. — От къде в цялата работа реши, че бих го целунала?
Боунс ме стрелна със суров поглед.
— Силата, която би отворила съзнанието ти е в кръвта на Грегор, както и той каза. Трябва да го ухапеш.
— Не знаех как действа.
— Да, но би го направила, ако можеше — каза Боунс с такова обвинение, че стиснах ръце, за да не го разтърся.
— Ако някой изтръгне повече от месец от паметта ти, ти също ще искаш да знаеш какво е съдържал — казах, без да викам. Браво на мен.
— Не, нямаше. — Неговият тон не беше спокоен. Беше почти ръмжащ. — Ако някой е изтрил от паметта ми събитие, което може да унищожи брака ни не бих искал да си го спомням при никакви обстоятелства, но вероятно брака ни означава повече за мен, отколкото за теб.
И точно тук се изпари Дзен моментът ми на спокойна чи енергия. Причерня ми от ярост.
— Единственият човек, който може да унищожи брака ни, си ти. Да кажем, че съм разбрала, че съм се омъжила за Грегор. Мисълта, че може да си свободен отново, звучи ли ти твърде изкушаващо?
— Ти си единствената, която признава, че си търси вратичка — отвърна Боунс с равна на моята ярост. — Хареса ли ти вида на Грегор? Зачуди ли се дали не би предпочела да чукаш него, вместо мен? Това ли искаш да си спомниш?
Бях толкова обидена, че това ме изкара от търпение.
— Изгубил си си ума!
Избутах го, но той не помръдна.
— Изгубих девствеността си с Дани, ясно? Или искаш да ти го нарисувам? — При нормални обстоятелства никога нямаше да кажа нещо подобно пред тълпа, но яростта е забавно нещо. Кара те да забравиш за всичко останало.
Боунс приближи лицето си точно до моето.
— Този нещастник може да те е чукал цяла нощ и пак да си кървяла, когато си била с Дани по-късно. Всичко, което би било необходимо да направи Менчерес е да ти даде от кръвта си, когато те намери. Лекува всички рани, нали? Ако те е взел от Грегор скоро след първия път, в който те е клатил, би имала елементарна рана, която би могла да бъде излекувана.
— Това… — Бях толкова втрещена от идеята, че не можех да започна да отговарям. — Това са глупости! — успях да кажа най-накрая.