По пътя Боунс ми разказваше за сградите и постройките, които още бяха останали и какви са били преди. Разсмиваше ме с истории за себе си, най-добрия си приятел Спейд и създателя си Иън. Можех само да си представям ада, който тези тримата трябва да бяха сътворили. Спряхме в края на една от дългите улици, където сградите бяха особено близо една до друга. Боунс каза нещо на френски, след което ме отведе по-нататък по тясната алея.
— Какво каза току-що?
Той се усмихна.
— По-добре да не знаеш.
След това покри устните ми в задълбочена целувка, придърпвайки ме към себе си. Изпъшках, когато почувствах ръцете му да набират роклята ми.
— Луд ли си? Има половин дузина вампири наблизо…
— И никой от тях с изглед насам — отряза ме той, хилейки се. — Както са инструктирани.
— Могат да чуят, Боунс — продължих да протестирам, оказвайки се в лице със сградата, когато той ме завъртя. Той продължи да се смее.
— Тогава увери се, че ще ми казваш ласкави неща.
Боунс беше поставил ръка около кръста ми, заключвайки ме към себе си. Неспокойното ми въртене само приплъзна роклята ми още по-нагоре, докато ръцете му я набираха. Тогава внезапното проникване на зъбите му във врата ми ме накара да застина. От него идваше нисък звук на удоволствие.
— Ах, Котенце, обичаш това почти толкова, колкото и аз. Потъни в мен, любима, докато аз правя същото.
Усещах кръвта, напускаща ме и вливаща се в него като заменена от сладък огън. Боунс беше прав: обичах, когато ме хапеше. Почувствах кожата си нагорещена, сърцебиенето ми се ускори — и тогава се отърквах в него и стенех заради отлагането му да разкопчае панталона си.
— Боунс — успях да кажа. — Да.
Сградата ме удари толкова силно в лицето, че почувствах как скулата ми се счупва. А след това регистрирах изстрелите. Дойдоха в отривисти избухвания около нас от всички страни, освен от сградата, към която бях бутната. Боунс ме беше притиснал към тухлите. Тялото му покриваше моето и той се беше провесил около мен, а тялото му се разтрисаше, докато забиваше юмруци в стената пред мен, в опит да направи врата там, където нямаше такава.
Тогава осъзнах, че трепери. Беше обстрелван с куршуми. Звучеше сякаш пазачите ни са поели дори още по-лоша манипулация. От пресекливите моменти, в които Боунс не трепваше по рефлекс, съдех, че трябва да бяха оформили периметър около свитите ни тела. Когато един силен изстрел завърши с пресечен крясък, започнах да се боря в паниката си. Беше много по-зле, отколкото смятах. Които и да бяха те, стреляха със сребърни куршуми.
— Трябва да бягаме. Боже, това ще те убие! — изпищях, опитвайки се да се измъкна от кълбото, в което Боунс ме беше притиснал, заковавайки ме с цялата си сила. Блъсках се безполезно като костенурка по гръб.
— Ако побегнем, може да те улучат — каза той рязко, почти недоловимо над шума от изстрелите. — Някой трябва да се е обадил за подкрепление. Ще почакаме, Менчерес ще дойде.
— Ще си мъртъв дотогава! — контрирах го. Беше трудно да убиеш вампир с пистолет, дори и със сребърни куршуми, защото отнемаше дълго време да се разкъса сърцето. Боунс ме беше научил на това: никой вампир не би ти стоял неподвижно и на позиция.
Негови думи — отпреди шест години, които определиха огнестрелните оръжия като неефективно оръжие.
И ето че Боунс сега им стоеше неподвижно и на позиция. Подкреплението щеше да пристигне прекалено късно. Трябваше да е узнал това дори и преди мен. За пръв път той ме лъжеше. Стената на сградата се поддаде там, където се забиваше юмрука му. Хората вътре се разпищяха. Дадено време. Боунс можеше да пробие стената и щяхме да имаме подслон от безмилостния открит огън.
Но да бие по нея с една ръка, докато е правен на решето с куршуми? Боунс вече се движеше позабавено, а юмруците му ставаха като на пиян. Боже, щеше да умре, приведен над мен, точно тук, на улицата. В мен се надигна някаква свирепост. Знаех само, че Боунс трябва да се измъкне от този обстрел за достатъчно дълго, че да се излекува. Нямаше дори ясна команда, която мозъкът ми да изпрати на тялото. С тази цел в ума си, успях да изманеврирам настрани, след което се изстрелях право нагоре с ръце, обвити около него. Добрахме се до върха на пететажната сграда, към която бяхме притиснати. Веднъж щом стигнахме покрива се завъртях с него, но странно, около нас не свистяха куршуми. Не се занимавах да се чудя защо убийците не се целят в нас в момента. Не и когато усетих как Боунс хлътва в ръцете ми. Изпълнилият ме страх ме накара да скоча на покрива на съседната сграда с него. А след това и на следващата, и на следващата, без дори да имам време да се изумя от това, което току-що бях направила. Когато останалите изстрели започнаха да звучат по-слабо, се спрях. С това, което трябваше да направя, бих се строполила като камък, но Боунс се нуждаеше от кръвта ми. Много от нея. Не бяхме преследвани от никакви летящи наемни убийци. Може би пазачите ни ги задържаха засега, но това нямаше да продължи така задълго. Хванах отпуснатата глава на Боунс и разрязах китката си на кучешките му зъби, оставяйки кръвта ми да се разлива в устата му. За един смразяващ, вцепеняващ момент нищо не се случи. Той не преглътна, не отвори очи и остави червената течност да се излива от устата му.