Обезумяло опитах с другата си ръка да размърдам челюстта му и да накарам кръвта да тръгне надолу към гърлото му. Очите ми се изпълниха със сълзи, понеже той имаше маса от запълнени със сребро дупки навсякъде по тялото си, дори по бузите си. О, Боже, моля те, не го оставяй да умре…
Накрая той преглътна. Очите му не се отвориха, но имаше всмукване на китката ми, което не беше там до преди малко. Това смукване нарасна, издърпвайки кръвта от вените ми и облекчението, което ме заля, притъпи замайването, което последва. Хипнотизирано гледах как дупките по Боунс започват да се разширяват, след което употребените сребърни куршуми бяха изхвърляни от тялото му.
Това ме накара да се усмихна дори и докато зрението ми се замъгли и изчезна, точно докато Боунс отваряше очи.
Глава 3.
— … Се събуди сега…
— … Скоро ще заминаваме, той ще пристигне утре.
Над мен се носеха откъси от някакъв разговор. Беше ми топло. Е, навсякъде, освен на ръката ми.
Нещо меко и хладно докосна челото ми.
— Будна ли си, Котенце?
Това ме накара да отворя очи, прогонвайки летаргията. Опитах се да седна, но един решителен захват около ръката ми ме възпря.
— Не се движи, любима. Дай на кръвта няколко минути да циркулира.
Кръв ли? С няколко премигвания Боунс дойде на фокус в полезрението ми. Той все още имаше червени петна навсякъде по себе си, но погледът му беше непоколебим. Това ме успокои достатъчно, че да потъна обратно там, където се бях намирала, което очевидно беше просната в скута му. До него имаше две празни кръвни банки, спринцовка и катетър.
— Къде сме?…
— В микробус на път към Лондон — отвърна той. — Помниш ли атаката?
— Помня как видях от теб да излиза достатъчно сребро, че да се спонсорират плановете за колежа на някого — отвърнах, оглеждайки се наоколо, за да открия Менчерес и четирима други вампири с нас. — Можеше да бъдеш убит. Никога повече не прави така.
Той се засмя.
— Кой го казва, жената, която вля почти цялата си кръв в мен.
— Имаше твърде много сребро в себе си, за да се излекуваш. Какво се предполагаше да направя, да седна и да те гледам как умираш?
— А тези въоръжени мъже можеха да те гръмнат в главата — беше равният му отговор.
— Кои бяха те? Измъкнаха ли се?
Докоснах бузата си. Нямаше болка. Това, което Боунс ми беше дал не беше само човешка кръв. Можеше и да се лекувам по-бързо от средностатистическия човек, но само вампирската кръв можеше да поправи счупена кост толкова бързо.
— Съжалявам, любима — измърмори Боунс. — Почти те убиха при това нападение по такъв малоумен начин.
— Колко умряха?
— Трима от шестимата бяха убити.
Имаше нещо повече от самообвинение и тъга в гласа му, но все пак не можех да определя точно какво.
— Атакуваха ни гули и те бяха дяволски добре въоръжени, както знаеш. Веднага след като ти тръгна с мен, около осем други вампири се присъединили към битката.
— Поне помощта все пак е дошла — усмихнах се към Менчерес. — Благодаря ти.
Устните на Боунс се свиха.
— Не хората на Менчерес ни се притекоха на помощ. Нашите спасители след това по-скоро биха атакували мен, ако Менчерес не се беше появил най-накрая с подкрепление.