— Не те разбирам. Няма начин да съм с Гидиън и да не привличам общественото внимание. По-добре е да взема нещата в свои ръце и да диктувам аз правилата.
— Да си известна и да си по страниците на всички клюкарски медии, не е едно и също.
Изпъшках мълчаливо.
— Мисля, че драматизираш прекалено.
Майка ми поклати глава.
— Казвам ти, че това не е правилният начин да се справиш със ситуацията. Обсъди ли го с Гидиън? Не мога да си представя, че ще се съгласи с теб.
Вперих поглед в нея, бях истински изненадана от реакцията ѝ. Мислех си, че ще посрещне предложението ми с възторг, като се има предвид отношението ѝ към сполучливия брак и всички последствия от него.
Тогава видях по лицето ѝ страх, който бе помрачил очите ѝ.
— Мамо — започнах и се ядосах сама на себе си, че не я разбрах по-рано, — вече не е нужно да се страхуваме от Нейтън.
Тя отвърна на погледа ми.
— Така е — съгласи се, но не изглеждаше никак спокойна. — Само че всяко твое действие… всяка твоя дума да бъде подробно обсъждана за забавление на аудиторията. Това само по себе си е истински кошмар.
— Няма да позволя на външни хора да решават как да представят пред света мен и брака ми!
Омръзнало ми беше да се чувствам… жертва. Исках да вляза в ролята на атакуващия.
— Ева, ти не си…
— Или ми дай алтернатива, която не предполага да стоя безучастно и да не правя нищо, или да приключваме въпроса, мамо — заявих. — Няма да постигнем съгласие, а аз няма да променя решението си, преди да имам друг план за действие.
Моника издаде някакъв отчаян звук и замълча.
Пръстите ме сърбяха, изпитвах неудържимо желание да изпратя съобщение на Гидиън и да изпусна парата. Веднъж ми беше казал, че бих се справила чудесно с всяка неприятна ситуация в публичното пространство. Предложил ми бе да използвам това свое умение в полза на „Крос индъстрис“ и да се заема с поддържането на позитивния имидж на компанията.
Но защо да не започна с нещо много по-лично и далеч по-важно?
Глава 2
— Още цветя? — попита Араш Мейдани провлечено и влезе бавно през отворените стъклени врати на кабинета ми.
Ръководителят на юридическия ми екип отиде до къта с мека мебел, където се намираха белите рози от Ева. Наредих да ги поставят на масичката за кафе, за да са непрекъснато пред очите ми. Така те през цялото време отвличаха успешно вниманието ми от борсовата информация, която течеше по големите плоски екрани зад тях.
Картичката, която пристигна с цветята, лежеше на опушеното стъкло на бюрото ми.
Взех я в ръка и за стотен път прочетох написаното на нея.
Араш извади една роза от вазата и я поднесе към носа си.
— Каква е тайната? Какво трябва да направи човек, за да получава такива цветя?
Облегнах се назад и разсеяно забелязах, че тюркоазеносинята му вратовръзка подхожда
на украсените с камъни гарафи, поставени на бара. До пристигането на Араш сините гарафи и червената ваза на Ева бяха единствените цветни петна в монохромния интериор на офиса ми.
— Тайната е в правилната жена.
Той отново обърна поглед към вазата.
— Хайде, Крос, продължавай да ми натякваш.
— Предпочитам тихичко да злорадствам. Имаш ли нещо за мен?
Приближи се до бюрото ми и усмивката му ми подсказа, че обожава работата си — нещо, в което не съм се съмнявал никога. Хищническите му инстинкти бяха почти толкова добре развити, колкото и моите.
— Сделката с Морган се развива чудесно.
Придърпа шитите си по поръчка панталони и се настани на един от двата стола срещу бюрото ми. Стилът му на обличане бе малко по-лъскав от моя, но беше безупречен.
— Изгладихме основните проблеми. Все още доизчистваме някои клаузи, но следващата седмица ще сме готови да действаме.
— Добре.
— Колко си многословен само — подкачи ме Араш и добави небрежно: — Какво ще кажеш да се съберем този уикенд?
Поклатих глава:
— Ева може да поиска да отидем някъде. Ще се опитам да я разубедя.
Аращ се разсмя.
— Честно казано, очаквах по някое време да си седнеш на задника, всички го правим рано или късно, но не предполагах, че ще стане без всякакво предупреждение.
— Аз също — отвърнах, но не беше съвсем вярно.
Изобщо не бях очаквал, че един ден ще споделя живота си с някого. Никога не съм отричал, че миналото ми хвърля сянка върху настоящето, но докато не срещнах Ева, не бях споделял историята си с никого. След като нищо, което вече се е случило, не може да се промени, защо да предъвкваме излишно фактите?
Станах и отидох до една от двете стъклени стени на кабинета. Загледах се в красивия градски пейзаж, който се простираше отвъд стъклото.