Дълго време не знаех, че Ева е там някъде. Страх ме беше дори да мечтая, че ще открия единствения човек на този свят, който ще ме приеме и ще обикне всяка частица от мен.
Как стана така, че я намерих тук, в Манхатън, точно в сградата, която бях построил въпреки съветите на всички здравомислещи хора, при това поемайки огромен риск? „Това е прекалено скъпо — казваха те — и е ненужно.“ Но аз изпитвах потребност да направя така, че хората да помнят и да споменават фамилията Крос по различен начин. Баща ми беше опетнил семейното име, а аз го бях издигнал до висотите на най-значимия град в света.
— Не проявяваше никакви признаци, че си склонен на подобна постъпка — заяви Араш зад гърба ми. — Ако си спомням правилно, около теб имаше две жени, когато празнувахме Синко де Майо[1], а само няколко седмици по-късно ми нареди да съставя им онзи безумен предбрачен договор.
Вперих поглед в града пред мен, това беше един от редките моменти, когато можех да се насладя на орловия поглед, който височината на „Кросфайър“ и местоположението на кабинета ми предоставяха.
— Някога да съм отлагал приключването на сделка?
— Едно е да придобиеш нова собственост и съвсем друго ли преобразиш изцяло живота си само за една нощ — засмя се Араш. — Е, какви са плановете ти за уикенда? Да посетите новата къща на плажа?
— Чудесна идея.
Целта ми наистина беше да заведа отново жена си в Аутър Банкс. Беше прекрасно да я имам само за себе си. Чувствах се най-щастлив, когато двамата бяхме сами. Тя възвръщаше жизнените ми сили, караше ме да се радвам на живота както никога преди.
Докато изграждах империята си, носех миналото в съзнанието си. Благодарение на Ева сега можех да продължа да я развивам с мисъл за бъдещето.
Телефонът на бюрото ми иззвъня. Скот се обаждаше на първа линия. Натиснах бутона и гласът му прозвуча от високоговорителя.
Корин Жиро е на рецепцията. Казва, че иска да ви види за няколко минути, за да ви остави нещо. Иска да ви го предаде самата тя, тъй като става въпрос за нещо лично.
— Разбира се, че ще иска — обади се Араш. — Може би и тя носи цветя.
Хвърлих му поглед.
— Това не е правилната жена.
— Де да приличаха и моите неправилни жени на Корин… Запомни си мисълта, докато отиваш към рецепцията, за да вземеш това, което е донесла.
Араш вдигна учудено вежди.
— Сериозно? Добре.
— Щом иска да говори, нека да е с адвоката ми.
Той се изправи и тръгна към вратата.
— Разбрано, шефе.
Погледнах към часовника. Пет без петнайсет.
— Скот, сигурен съм, че чу всичко, но ще го кажа съвсем ясно: Мейдани ще се заеме е това.
— Да, господин Крос.
През стъклената стена, която отделяше кабинета ми от останалата част на офиса, видях как Араш сви зад ъгъла и се отправи към рецепцията и Корин. В същия момент престанах да мисля за тях. Щях да видя Ева след малко — мигът, който очаквах — от началото на работния ден.
Но, разбира се, нещата не бяха толкова прости.
След миг долових нещо яркочервено с крайчеца на окото си, обърнах се, погледнах през стъклената стена и видях Кории, която крачеше решително към кабинета ми, следвана по петите от запъхтяния Араш. Тя вирна брадичка, когато погледите ни се срещнаха. Усмихна се още по-широко и от хубава жена се превърна в ослепителна красавица. Възхищавах ѝ се така, както можех да се възхитя на всичко, с изключение на Ева: обективно и безпристрастно.
Тъй като бях щастливо женен, вече напълно съзнавах каква ужасна грешка съм щял да допусна, ако се бях оженил за Кории. За нещастие, тя отказваше да го проумее.
Изправих се и застанах пред бюрото си. Погледът, който отправих към Араш и Скот, веднага им даде да разберат, че не трябва да се намесват. Щом Корин искаше да разговаря директно с мен, щях да ѝ дам последен шанс да постъпи правилно.
Влезе грациозно в кабинета ми, обула червени обувки с тънки токчета. Роклята ѝ без презрамки беше в същия нюанс на червеното и разкриваше дългите крака и бледата ѝ кожа. Беше пуснала косата си и тъмни кичури пълзяха по голите ѝ рамене. Корин беше пълната противоположност на жена ми, но бе огледален образ на всяка друга жена, минала през живота ми през последните години.
— Гидиън, сигурно можеш да отделиш няколко минути за една стара приятелка…
Облегнах се назад на бюрото и скръстих ръце.
— Освен това ще бъда така любезен и няма да извикам охраната. Казвай бързо, Корин.
Тя се усмихна, но в очите ѝ с цвят на аквамарин имаше тъга.