Корин заговори първа:
— Здравей, Ева.
Целият настръхнах. Желанието да защитя и предпазя най-ценното нещо в живота ми надделя над всичко, изправих се, хвърлих снимката обратно в кутията и отидох при жена си. В сравнение е Корин тя беше облечена съвсем скромно — е черна пола на тънко райе и копринена блуза без ръкави, която блестеше като перла. Топлата вълна, която ме заля, бс достатъчно доказателство коя от двете жени беше по-секси.
Ева. Сега и завинаги.
Привличането, което изпитвах към нея, ме подтикна да прекося стаята с бърза широка крачка.
Ангелчето ми.
Не изрекох думата на глас, не исках Кории да я чуе. Но видях, че Ева я е почувствала. Протегнах се и взех ръката ѝ в своята. Усетих дълбоката ѝ признателност и стиснах дланта ѝ още по-силно.
Ева се раздвижи, погледна през рамото ми и кимна на жената, която вече не ѝ беше съперница.
— Здравей, Корин.
Не се обърнах да я погледна.
— Трябва да тръгвам — изрече Корин зад гърба ми. — Тези снимки са за теб, Гидиън.
Не можех да откъсна поглед от Ева, затова отвърнах през рамо:
— Вземи си ги. Не ги искам.
— Трябва да ги прегледаш докрай — възрази тя и се доближи до мен.
— Защо? — Хвърлих яден поглед към Корин. — Ако проявя интерес към тях, винаги мога да ги намеря в книгата ти.
Усмивката ѝ изчезна.
— Довиждане, Ева, Гидиън.
Щом Корин си тръгна, направих още една крачка към жена си и застанах плътно до нея. Поех и другата ѝ ръка, след което се наведох над нея, за да вдишам аромата на парфюма ѝ. Обзе ме спокойствие.
— Радвам се, че дойде — прошепнах, долепил устни до челото ѝ. Имах безкрайна нужда от докосването ѝ. — Толкова много ми липсваш.
Ева притвори очи, облегна се на мен и въздъхна.
Все още усещах, че е напрегната, затова стиснах ръцете ѝ още по-силно.
— Добре ли си?
— Да. Просто не очаквах да я видя.
— Аз също.
Неприятно ми бе да се отдръпвам от жена си, но мисълта за снимките беше още по— непоносима.
Върнах се до бюрото си, затворих кутията и я изхвърлих директно в кошчето за отпадъци.
— Напуснах работа — обяви Ева. — Утре е последният ми работен ден.
Толкова много исках жена ми да вземе това решение. Вярвах, че е най-добрата и безопасна стъпка, която би могла да предприеме. Но също така знаех, че никак не ѝ е било лесно да стигне до този извод, тъй като обичаше работата и колегите си. Наясно бях колко добре разчита емоциите ми Ева, затова отбелязах с безизразен тон:
— Така ли?
— Да.
Погледнах я внимателно:
— И какво ще правиш от сега нататък?
— Трябва да организирам една сватба.
— О! — изкривих устни в усмивка. Успокоих се, когато чух отговора ѝ, защото дни наред се страхувах, че може да е размислила и иска да се откаже от брака ни. — Радвам се да го чуя.
Направих ѝ знак да се приближи до мен.
— Да се срещнем по средата — отвърна Ева и в очите ѝ проблесна предизвикателно пламъче.
Как можех да устоя? Срещнахме се в средата на стаята.
Ето това бе причината, поради която щяхме да преодолеем и настоящото, и всяко следващо препятствие, с което се сблъскаме: винаги можехме да се срещнем по средата.
Ева никога нямаше да се превърне в послушната съпруга, която приятелят ми Арнолдо Ричи искаше да си намеря. Беше прекалено независима, прекалено пламенна. Освен това беше и много ревнива. Беше взискателна и упорита и ми противоречеше само за да ме ядоса.
Но и с тези търкания Ева ми въздействаше така, както никоя друга жена не би могла, защото ми беше предопределена от съдбата. Сигурен бях.
— Това ли искаш? — попитах я тихо и се опитах да открия отговора по изражението на лицето ѝ.
— Искам теб. Останалото е само въпрос на логистика.
Изведнъж устата ми пресъхна и сърцето ми заби лудо. Ева вдигна ръка, за да приглади косата ми назад, а аз улових китката ѝ и притиснах дланта ѝ до бузата си. Затворих очи и поех жадно това усещане.
Предната седмица се стопи и изчезна. Дните, които бяхме прекарали разделени, часовете на мълчание и сковаващ страх…
През целия ден тя ми показваше, че е готова да направи крачка напред; че съм взел правилното решение да говоря с доктор Питърсън. Да говоря с нея.
Не само не се извърна от мен, желаеше ме дори още по-силно. А наричаше мен невероятен.
Ева въздъхна. Усетих как остатъкът от напрежението я напуска. Стояхме така, изграждахме отново връзката си, поемахме силата, която ни бе нужна. Бях потресен до дъното на душата си, когато осъзнах, че мога да ѝ донеса известно спокойствие.