Премести се, така че да застане с лице към мен.
— Само бременността на Татяна и мисълта, че очаквам дете, промени живота ми, нали така? Ако умножим това по твоите двайсет и четири години, бих казал, че любящ родител като Виктор е готов на всичко за доброто на детето си.
Да, приятелят ми наистина се бе променил. Понякога е необходим силен тласък, за да влезе човек в правия път. За Кари това бе мисълта, че ще става баща. За мен — срещата с Гидиън. А за Гидиън този тласък бе възможността да ме загуби.
— Както и да е — продължи Кари. — Баща ти ми каза, че Гидиън му е предложил допълнително заплащане за наем и той си помислил, че няма да е лошо да остане в апартамента при мен.
— Леле! Добре.
Тази информация ми даваше доста неща за обмисляне. На първо място, баща ми явно съвсем сериозно приемаше предложението на Гидиън за работа, както и възможността да се премести в Ню Йорк. Второ, най-добрият ми приятел обмисляше да заживее отделно от мен. Не бях сигурна какво точно изпитвам при тази мисъл.
— Безпокоя се, че на татко ще му е трудно да живее в онази стая, след като там… знаеш какво стана между него и мама.
Мисля, че никога не бих могла да живея в мезонета, ако Гидиън не е там. Твърде много неща се бяха случили между нас там. Едва ли бих се справила със спомените за онова, което съм загубила.
— Да, аз също се почудих. — Кари протегна ръка и докосна рамото ми, прост жест на утеха.
— Но, знаеш ли, всъщност единственото, което Виктор някога е имал от Моника, са спомените.
Кимнах. Сигурно през годините баща ми много пъти се е питал дали любовта му е била споделена. След онзи следобед с мама навярно е осъзнал, че е. Това щеше да е прекрасен спомен, който да запази завинаги.
— Значи смяташ да останеш в апартамента? Мама каза, че ти е предложила тази възможност.
Усмихна се леко меланхолично.
— Да, сериозно се замислям над това. И сигурно ще ми е по-лесно, ако баща ти е до мен. Предупредих го, че е възможно от време на време да вземам бебето при мен. Останах с впечатлението, че мисълта му хареса.
Погледнах отново към къщата и видях баща ми да прави смешни физиономии на малката ми братовчедка. От братята и сестрите си само той имаше едно дете, а аз вече бях голяма.
Намръщих се, когато видях, че Гидиън се е запътил към външната врата. Къде беше тръгнал с тази готварска престилка? Отвори входната врата и остана неподвижен известно време. Досетих се, че сигурно някой е почукал, но Гидиън ми пречеше да видя кой. Най-накрая се отдръпна встрани.
Кари погледна, за да види накъде съм се зазяпала, и се намръщи.
— Какво прави този там?
Зададох си същия въпрос, когато видях в къщата да влиза братът на Гидиън. След него се появи Айрланд с плик за подаръци в ръце.
— Какъв е този подарък? — попита Кари. — Сигурно е бил за сватбата и не са могли да го върнат.
— Не. — Пликът бе прекалено шарен и определено не подхождаше за сватбен подарък. — За рожден ден е.
— По дяволите! — изруга Кари. — Съвсем забравих.
След като майка му не се появи и Гидиън затвори вратата, разбрах, че Елизабет няма да дойде на рождения ден на най-голямото си дете. В мен се надигна смесица от болка и съчувствие и стиснах юмруци.
Какво, по дяволите, ѝ имаше на тази жена? Така и не се бе обадила на Гидиън след сблъсъка им в неговия кабинет. Не можех да си представя, че е такава егоистка, особено на днешния ден.
Внезапно осъзнах, че не само аз съм изгубила майка си в последните няколко дни.
Крие се изправи и отиде при децата си, прегърна Кристофър, а Айрланд — Гидиън. Тя се усмихна и подаде подаръка на рожденика. Гидиън го взе, обърна се към терасата и посочи към мен.
Прекрасна и свежа в красивата си лятна рокля, Айрланд дойде при нас навън.
— Леле, Ева, това място е невероятно.
Засмях се.
— Харесва ли ти?
— Кой не би го харесал? — Прегърна Кари и красивото ѝ лице помръкна. — Наистина съжалявам за майка ти, Ева.
Очите ми бяха насълзени през цялото време и сега сълзите отново понечиха да рукнат.
— Благодаря ти.
— Не мога да си го представя — каза Айрланд. — А в момента дори не харесвам майка си.
Протегнах се и докоснах ръката ѝ. Независимо от чувствата ми към Елизабет, не бих
пожелала на никого мъката, която изпитвах в момента, най-малкото на Айрланд.
— Надявам се, че ще се разберете, какъвто и да е проблемът. Ако можех да върна мама обратно, никога не бих казала или направила много от нещата, които съм вършила.
Тези думи отново извикаха сълзи в очите ми, затова се извиних бързо на Айрланд и тръгнах към стълбите. Слязох тичешком по тях, отидох на плажа, а после и до водата. Спрях, когато нагазих до глезени, и позволих на морския бриз да прогони сълзите ми.