Сложих ръка на устата си и отново се просълзих. Вятър с мирис на сол танцуваше около нас и носеше тъжните крясъци на чайките, които кръжаха над водата. Вълните се разбиваха ритмично в брега, докосваха краката ми и не ми позволяваха да се движа.
Протегнах пръсти към халката разтреперана.
Гидиън затвори ръката си и се усмихна.
— Не още.
— Какво? — Бутнах го по рамото. — Не ме дразни!
Погледнах го ядосано.
— Но винаги ти давам това, от което се нуждаеш — измърка Гидиън.
Погледнах го. Палавата усмивка изчезна от лицето му.
Докосна с пръсти бузата ми.
— Толкова се гордея, че съм твой съпруг — изрече тържествено. — Най-голямото постижение в живота ми е, че в твоите очи се оказах достоен за тази чест.
— О, Гидиън! — Как само ме омагьосваше и смайваше. — Аз съм късметлийката.
— Ти промени живота ми, Ева. И направи невъзможното: преобрази ме. Харесвам човека, който съм в момента. Не вярвах, че е възможно това да се случи.
— Ти винаги си бил прекрасен — уверих го пламенно. — Обикнах те, щом те видях. А сега те обичам още повече.
— Не мога да изразя с думи какво означава това за мен. — Гидиън пак отвори ръка. — Но се надявам, че когато виждаш този пръстен на ръката си, ще си спомняш, че ти блестиш в живота ми като диамантите, но си много по-ценна.
Изправих се на пръсти, като се мъчех да не потъвам в мокрия пясък. Потърсих устните му и почти се разридах от щастие, когато Гидиън ме целуна.
— Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.
Усмихваше се, когато пое ръката ми и сложи халката на пръста ми, точно до красивия диамантен пръстен, който ми даде на сватбата.
Стреснаха ни ръкопляскания и подвиквания. Погледнахме към къщата и видяхме семействата си, застанали на терасата. Всички ни гледаха. Децата тичаха надолу по стълбите и гонеха Лъки, който с нетърпение се втурна към Гидиън.
Познавах това чувство много добре. До края на живота ни винаги щях да тичам към него.
Поех си дълбоко въздух. Позволих на надеждата и радостта да изместят тъгата и чувството за вина поне за миг.
— Това е идеалният момент — промълвих, но вятърът отнесе думите ми.
Нямаше сватбена рокля, нямаше цветя, нямаше формалности и ритуали. Само Гидиън и аз, обречени един на друг, а до нас — хората, които ни обичат.
Съпругът ми ме стисна през кръста и ме завъртя, аз се разсмях щастливо.
— Обичам те! — извиках така, че целият свят да ме чуе.
Гидиън ме остави на земята и ме целуна, докато останах без дъх. После допря устни до ухото ми и прошепна:
— Кросфайър.
Глава 16
Трудно ми беше да гледам как Ева се опитва да успокои Ричард Стантън, който бе бледа сянка на мъжа, с когото прекарахме уикенда в Уестпорт. Тогава той бе изключително жизнен и изглеждаше млад за годините си. Сега изглеждаше немощен и прегърбен, с превити от мъка рамене.
В огромния хол на Стантън всяка свободна повърхност бе покрита с букети от бели цветя, които насищаха помещението е аромата си. До тях бяха поставени множество снимки на Моника, запечатали най-добрите моменти от живота ѝ със Стантън.
Виктор седеше с Кари и Трей в друг кът на хола, встрани от централното пространство. Когато пристигнахме, за момент Стантън и бащата на Ева спряха и се вторачиха един в друг, Навярно всеки от тях се чувстваше засегнат, защото другият бе притежавал различна част от Моника. Виктор имаше любовта ѝ, а Стантън — самата нея.
Звънецът на входната врата иззвъня. Проследих с поглед Ева и Мартин, които отидоха заедно да отворят. Стантън не помръдна от дълбокото си кресло — беше изцяло погълнат от мислите си. Усетих болката му по-рано, когато ни отвори вратата, видимо се разтресе при вида на Ева.
Хубавото беше, че с жена ми отивахме на летището веднага след възпоменанието. В продължение на месец щяхме да сме далеч от града и от светлините на прожекторите. Надявах се, когато се върнем, Стантън вече да може да погледне дъщерята, която толкова много прилича на жената, която бе обичал.
— Крос.
Извърнах глава и видях Бенджамин Кланси. Погледът на Кланси — също като този на детектив Грейвс — показваше, че знае какво сторих, за да спася жена си от Нейтън Баркър. Но за разлика от Грейвс, Кланси ми беше помогнал да прикрия следите си. Манипулирал бе местопроизшествието така, че да изглежда, сякаш има връзка с друго престъпление, а вината да падне върху мъртъв човек, който бе заплатил с живота си за собствените си престъпления и не се налагаше да плаща за моето.