— Ева отказваше да се види с теб.
— И не ми говореше.
— Питърсън погледна към Ева.
— И причината за това беше, че Гидиън предложи работа на шефа ти и го отмъкна от агенцията, за която работиш, така ли?
— Това беше поводът — потвърди Ева, — но нещата се трупаха едно след друго и чашата преля. Нещо трябваше да се случи. Не можехме непрекъснато да се въртим в кръг и да водим все едни и същи спорове.
— Затова ти се отдръпна. Прибягнала си до нещо, което би могло да се определи като емоционално изнудване. Такова ли беше намерението ти?
Ева нацупи устни, докато обмисляше отговора си.
— Бих го нарекла отчаяно действие.
— Защо?
— Защото Гидиън… издигаше стени, които ограничаваха връзката ни. А аз не можех да си представя да живея с тях до края на живота си.
Докторът си записа нещо.
— Гидиън, какво мислиш за начина, по който Ева е подходила към ситуацията?
Трябваше ми малко време, преди да отговоря:
— Имах чувството, че времето е спряло, но беше стократно по-лошо.
Питърсън ме погледна.
— Спомням си, че когато за първи път дойдохте при мен двамата, не си бяхте говорили в продължение на няколко дни.
— Тогава той ме отряза — обади се Ева.
— Тя си тръгна — възразих аз.
Това се случи през една нощ, в която и двамата споделих ме много един пред друг. Ева ми разказа за насилието, което Нейтън е упражнявал върху нея, показа ми първопричината, поради която несъзнателно изпитвахме привличане един към друг.
После сънувах кошмар, в който аз самият бях подложен на насилие, и тя ме притисна да говоря за това.
Не можах да го направя и Ева си тръгна.
Жена ми настръхна.
— Той скъса с мен, като ми изпрати бележка по служебната поща. Кой постъпва по този начин?
— Не скъсах с теб — поправих я. — Предизвиках те да се върнеш обратно. Ти си тръгваш, когато нещата не са…
— Ето това вече е емоционално изнудване. — Ева пусна ръката ми и се премести така, че да застанем лице в лице един срещу друг. — Ти скъса с мен с единствената цел да ме накараш да приема нещата такива, каквито ти ги искаш. Когато положението не ме задоволява, прекъсваш всякаква връзка с мен, докато ме докараш до състояние, в което не мога да издържам повече.
— Не направи ли и ти същото с мен този път? — попитах през стиснати зъби. — Без изобщо да ти пука. Сякаш ако не се променя, ти и пръста си няма да мръднеш в името на връзката ни.
И това ме убиваше. Беше ми доказала толкова много пъти, че може да си тръгне, без изобщо да погледне назад, докато аз не бих могъл да дишам без нея. Това беше основната разлика в нашата връзка и поставяше Ева в по-изгодна позиция във всяко едно отношение.
— Говориш така, сякаш си обиден, Гидиън — намеси се доктор Питърсън.
— А аз не съм ли? — Ева скръсти ръце.
Поклатих глава.
— Не съм обиден. Изпитвам по-скоро… безсилие. Аз не мога да си тръгна, а тя може.
— Не е честно! Нито е вярно. Единственото оръжие, с което разполагам, е да те накарам да усетиш липсата ми. Опитвам се да разговарям с теб, но в крайна сметка ти винаги
правиш това, което искаш. Не споделяш нищо с мен, не искаш мнението ми.
— Работя върху това.
— Сега да, но трябваше да си тръгна, за да те накарам да го направиш. Бъди честен, Гидиън, аз се появих и ти осъзна, че в живота ти има празно пространство, което бих могла да запълня. Ти искаше да ме поставиш там и да оставиш останалата част от живота си такава, каквато си е.
— Исках единствено да позволиш ние… да си бъдем ние. Да се наслаждаваме един на друг известно време.
— Правото ми да вземам решения, да казвам „да“ или „не“, е от първостепенно значение за мен! Не можеш да ми го отнемаш просто така, нито да се сърдиш, когато това не ми хареса!
— Господи! — Рязко се завърнах към действителността. Имах чувството, че някой ме е ударил е все сила в корема. Като се имаше предвид миналото ѝ, наистина ѝ нанасях жесток удар, ако дори за миг ѝ отнемех правото да взема решения. — Ева…
3наех от какво се нуждае, разбрал го бях още в самото начело. Дадох ѝ възможност да има кодова дума за сигурност и винаги се съобразявах с нея, независимо дали бяхме сами, или се намирахме на обществено място. Ева трябваше само да произнесе думата и аз спирах. Често ѝ напомнях за това, за да съм сигурен, че знае — изборът дали да продължа е изцяло неин.
Но що се отнася до работата ѝ, не бях уважил правото ѝ на избор. И това беше непростимо.
Обърнах се към нея:
— Ангелчето ми, не исках да те накарам да се чувстваш безсилна. Никога не бих го направил. Никога. Просто не го приемах по този начин. Аз… съжалявам.