— Нямаш представа какво се върти в главата ѝ — каза напрегнато Гидиън.
— Най-вероятно не е съвсем наред с главата. Но все пак е жена. Трябва да ѝ покажа, че имам нокти и съм готова да ги използвам. Убедена съм в това.
Гидиън присви очи.
— Какво ще ѝ кажеш?
Почувствах радост от победата, но се въздържах и не се усмихнах.
— Честно казано, мисля, че ще е достатъчно само да се появя някъде неочаквано. Да ѝ направя засада, така да се каже. Това би трябвало да я разтърси поне малко; да ѝ даде да разбере, че я следя и чакам да видя какво ще направи. Дали ще премине в защита, или напротив — ще се опита да нападне. По реакцията ѝ ще разберем какви са намеренията ѝ, което ще ни е от полза.
Гидиън поклати глава.
— Не ми харесва.
— Не съм и очаквала да ти хареса — заявих и изпънах крака между неговите. — Но знаеш, че съм права. Не те тревожи стратегията ми, Гидиън. А по-скоро фактът, че миналото ти не иска да си отиде. Неприятно ти е, че то непрекъснато се навира в лицето ми.
— Миналото ми непременно ще си отиде, Ева. Остави ме аз да се справя с него.
— Трябва да подходиш по-аналитично към проблема. Аз съм член на екипа ти също като Ангъс и Раул, но не съм твой служител и определено не завися от теб — аз съм по-добрата ти половинка. Вече не става въпрос за Гидиън Крос. Дори не става въпрос за Гидиън Крос и съпругата му. Ние сме Гидиън и Ева Крос и трябва да ми позволиш да заслужа тази фамилия.
Той се приведе с горещ и съсредоточен поглед:
— Не е необходимо да доказваш нищо на никого.
— Наистина ли? Защото имам усещането, че трябва да ти докажа нещо. Ако не вярваш, че съм достатъчно силна…
— Ева — Гидиън посегна към сгъвката на коленете ми и ме придърпа към себе си, — ти си най-силната жена, която познавам.
Изрече тези думи, но ми стана ясно, че не вярва напълно в тях. Поне не така, както ми се искаше. В неговите очи аз бях оцеляла жертва, а не боец.
— Тогава престани да се тревожиш настоях — и ме остави да направя това, което трябва.
— Не съм съгласен, че е необходимо да правиш каквото и да било.
— В такъв случай можеш или да ми дадеш съгласието си, или да не го правиш.
Наведох се към него, прегърнах широките му рамене и притиснах устни до суровата
извивка на устата му.
— Ангелчето ми…
— Нека сме наясно, Гидиън, не те моля за разрешение. Просто ти казвам какво смятам да направя. Можеш да участваш или да се въздържиш. Изборът е твой.
Издаде някакъв отчаян звук, а после изрече:
— Нали все ми напомняш, че трябва да правим компромиси? Не виждам компромис тук.
Отдръпнах се от него и го изгледах.
— Компромисът е да ме оставиш да постъпя както аз смятам добре. Ако не се получи, следващия път ще действаме така, както ти прецениш.
— Благодаря.
Не се дръж по този начин. Ще седнем и ще обсъдим заедно 1кога и как да стане всичко. Раул ще трябва да проучи как минава денят ѝ. Засадата по принцип е неочаквана, но трябва да я устроим на място, където Ани Лукас се чувства спокойно и в безопасност. Така ще я разтърсим здраво — казах и свих рамене — Тя диктуваше правилата на играта досега. Ние просто ще ги следваме.
Гидиън си пое дълбоко въздух. Почти можех да видя как мисли, как се опитва да намери начин да постигне желания резултат.
Затова се заех да го разсея:
— Тази сутрин ти казах, че ще ти обясня защо реших да кажа на родителите си, че сме се оженили, помниш ли.
Съпругът ми веднага насочи вниманието си към думите ми, погледна ме съсредоточено и предпазливо.
— Разбира се.
— Знам, че си проявил огромна смелост, като си разказал на доктор Питърсън за Хю. Особено предвид отношението ти към психолозите.
А и кой можеше да го вини за липсата на доверие към тях? Хю се бе вмъкнал в живота на Гидиън под предлог, че ще му окаже психологическа помощ, а се бе превърнал в негов насилник.
— Ти ме вдъхнови да бъда също толкова смела.
Чертите на прекрасното му лице омекнаха и по него се разля топлота.
— Днес чух онова парче — измърмори Гидиън и ми напомни за момента, когато му изпях песента „Смел“ на Сара Барейлес.
Усмихнах се.
— Ти искаше да му споделя, имаше нужда да го сторя — промълви тихо Гидиън. Каза го като твърдение, но прозвуча като въпрос.
— Да, така е.
Нещо повече, Гидиън бе имал нужда от това. Сексуалното насилие е нещо съвсем лично, но по някакъв начин трябва да го извадим на бял свят. То не е мръсна тайна, от която трябва да се срамуваш или която искаш да скриеш в кутия. То е грозната истина, а истината все някога трябва да излезе на бял свят — такава е природата ѝ.