— Изглеждаш страхотно, бебчо!
— Благодаря ти — отвърнах и оставих четката си обратно в поставката. — Дали би могъл да ми помогнеш да си направя кок?
Кари влезе бавно в банята, беше само по боксерките на „Грей Лйълс“ и изглеждаше точно като на билбордовете с лика му, които в момента красяха телефонните кабини и автобусите в целия град.
— По-точно искаш аз да ти направя кока. Разбира се, че ще го направя.
Приятелят ми се залови за работа, решеше и извиваше косата ми в елегантен стегнат кок с умелите си пръсти.
— Снощи положението беше много напечено — отбеляза Кари, щом извади последната фиба от устата си. — Целият ни хол беше пълен с мъже в черни костюми.
Погледите ни се срещнаха в огледалото.
— Само три костюма.
— Два костюма и Гидиън, който и сам би могъл да изпълни цяла стая — възрази Кари.
С това не можех да споря.
Приятелят ми се усмихна ослепително.
— Ако някой разбере, че имам лична охрана, или ще си помисли, че съм по-важна клечка, отколкото си е мислел, или ще си каже, че страдам от прекалено високо самочувствие. И в двата случая ще е прав.
Станах, повдигнах се на пръсти и го целунах по брадичката.
Дори няма да усетиш присъствието им. Ще бъдат изключително дискретни.
Обзалагам се, че ще ги усетя.
— На пет долара? — предложих и минах покрай него, за да извадя обувки от дрешника.
— Моля? Какво ще кажеш за пет хилядарки, госпожо Крос?
— Ха! — възкликнах и грабнах телефона от леглото си, защото чух, че е пристигнало съобщение. — Гидиън идва.
— Защо не остана тук през нощта?
Отвърнах през рамо, докато отивах към антрето:
— Въздържаме се от секс до сватбата.
— По дяволите, да не ме будалкаш?
Въпреки че той не бързаше, а аз почти тичах, Кари ме настигна е две големи крачки. Измъкна обувките от мен, така че със свободната си ръка успях да грабна чашата с кафе от барплота.
— Мислех си, че меденият месец трае по-дълго — продължи приятелят ми. — Повечето съпрузи не получават ли редовно секс поне през първите години от брака, преди да ги отрежат?
— Млъквай, Кари!
Взех чантата си и отворих входната врата.
Гидиън стоеше от другата страна с ключ в ръка.
— Ангелчето ми.
Кари се протегна и отвори широко вратата.
— Истински ти съчувствам, човече. Слагаш ѝ пръстен на ръката и „щрак!“ — тя затваря краката.
— Кари! — извиках и го изгледах ядосано. — Ще те ударя.
— Тогава кой ще ти събере багажа за утре?
Познаваше ме твърде добре.
— Не се притеснявай, бебчо, ще събера и твоя багаж, и моя — заяви Кари и погледна към
Гидиън. — Опасявам се, че не мога да ти помогна. Само да я видиш с онзи син бански, който ще сложа в сака ѝ, и топките ти ще заприличат на него.
— И аз ще ти фрасна един — обади се Гидиън. — Тогава синините ти също ще заприличат на него.
Кари ме побутна леко през вратата и я затръшна след мен.
Наближаваше обяд, когато Марк се доближи да бюрото ми и ме дари с крива усмивка.
— Готова ли си за последния ни работен обяд?
Сложих ръка на сърцето си:
— Направо ме убиваш.
— С удоволствие ще ти върна оставката.
Станах, поклатих глава и погледнах към работното си място. Все още не бях прибрала малкото си лични вещи. С наближаването на пет часа сигурно щях да усетя, че е дошъл краят. Но сега все още не бях готова да се откажа от бюрото си и от мечтата, което то символизираше някога.
— Пак ще обядваме заедно — уверих го, после взех чантата си от чекмеджето и тръгнах с Марк към асансьорите. — Няма да се отървеш така лесно от мен.
Канех се да махна на Мегуми, но когато стигнахме до рецепцията, тя вече бе отишла на обяд, а заместничката ѝ разговаряше оживено по телефона.
Вече нямаше да виждам нито нея, нито Уил и Марк всеки ден. Тримата щяха да ми липсват. Те бяха моята малка частица от Ню Йорк; частица от живота, която бе единствено за мен. Щях да загубя своя личен кръг от приятели — още една от причините, поради които се страхувах да напусна работа.
Разбира се, щях да положа усилия да запазя приятелите си. Щях да намирам време да им се обаждам и да организирам неща, които да правим заедно, но знаех как става обикновено — бяха минали месеци от преместването ми в града, а не бях потърсила никого от старите си приятели от Сан Диего. А и животът ми щеше да стане съвсем различен от техния. Целите, мечтите и предизвикателствата пред нас щяха да са като от два различни свята.
В асансьора, в който се качихме с Марк, имаше само няколко души, но пространството бързо се запълни, докато спирахме надолу по етажите. Казах си да не забравя да поискам от Гидиън един от неговите магически ключове, с чиято помощ асансьорът се движеше, без да спира. В крайна сметка аз пак щях да идвам в „Кросфайър“, само че щях да спирам на друг етаж.