— В твоето запечатал ли се е? — попитах тихо, мисълта ми наставяше удоволствие.
— Ей, вие! — прекъсна ни Кари и извади слушалките от ушите си. — Не забравяйте, че и аз съм тук.
По време на двучасовото ни пътуване във вечерния трафик съквартирантът на Ева дискретно гледаше филм на таблета си, а аз и за момент не можах да забравя, че е с нас. Кари Тейлър беше неотменима част от живота на съпругата ми и аз го приемах, дори това да не ми харесваше. Не се съмнявах, че обича Ева, но понякога постъпваше неразумно и я поставяше в неудобни ситуации, дори я излагаше на риск.
Ангъс отвори вратата. Ева изскочи навън и хукна по стълбите, преди да успея да прибера таблета си. Моника се появи на вратата точно в момента, в който дъщеря ѝ стигна до най-горната площадка.
Останах изненадан от ентусиазма на жена си, тъй като знаех, че през повечето време едва понася майка си, затова се загледах след нея с любопитство.
Кари се засмя и прибра нещата си в малка чанта.
— Само да ги подуши и нищо друго не ѝ трябва!
— Моля?
— Моника прави страхотни сладки с фъстъчено масло. Ева иска да ме изпревари и да си отдели малко, преди да ги изям всичките.
Отбелязах си наум да взема рецептата и отново се взрях в двете жени на верандата, които точно си разменяха целувки, а после погледнаха към мен. В този момент приликата между двете беше поразителна.
Кари изскочи от колата и се затича по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж; сграбчи Моника, която също бе отворила ръце да го прегърне, и я повдигна от земята. Смехът им проехтя в падащия здрач.
Застанал до отворената врата на лимузината, Ангъс подхвърли:
— Не можеш да прекараш целия уикенд в колата, момко.
Засмях се, оставих таблета на седалката и излязох от автомобила.
— Ще ти се отрази добре да имаш семейство — усмихна се Ангъс.
Поставих ръка на рамото му и го стиснах леко:
— Вече си имам.
Години наред Ангъс беше единственото ми семейство. И ми беше достатъчен.
— Хайде, не се мотай! — Ева се върна при мен, хвана ме за ръката и започна да ме влачи след себе си по стълбите.
— Здравей, Гидиън! — Моника се усмихна широко и топло.
— Здравей, Моника — поздравих я и протегнах ръка, но останах изненадан, когато тя ме придърпа и прегърна силно.
— Бих ти казала да ме наричаш „мамо“ — заяви тя и се отдръпна назад, — но се опасявам, че от това ще се почувствам стара.
По гърба ми премина тръпка и замени неудобството ми. Изведнъж ми мина през ума, че съм живял в дълбока заблуда.
Бракът ми с Ева я правеше моя. Но така и аз ставах неин, а връзката ми с хората, които тя обичаше, ставаше твърде лична.
С Моника се познавахме от известно време, пътищата ни от време на време се пресичаха, тъй като и двамата подкрепяхме едни и същи благотворителни инициативи за деца. И понеже всички познанства следват определени правила, бяхме установили определени граници, в които се простираха отношенията ни.
И изведнъж всичко това отиде по дяволите.
Обърнах се неволно и потърсих подкрепата на Ангъс, не знаех какво да кажа. Но затрудненото положение, в което бях изпаднал, явно му се стори много забавно, защото той само ми намигна и ме остави да се оправям както мога. Заобиколи колата и отиде да поздрави Бенджамин Кланси, който го чакаше до шофьорската врата на лимузината.
— Гаражът е ето там — обади се Моника и посочи двуетажната сграда от другата страна на пътя, която бе умалено копие на голямата къща. — Кланси ще настани шофьора ти и ще нареди да донесат багажа.
Ева ме дръпна за ръка и ме поведе вътре. Кари бе познал. Обгърна ме аромат на масло и ванилия. И не идваше от ароматизирани свещи. А от сладките. От успокояващата домашна миризма настръхнах, идваше ми да се обърна и да изляза.
Не бях готов за това. Бях дошъл като гост. Като половинката ни Ева. И през ум не ми беше минало, че ще ме посрещнат като зет, като истински член на семейството.
— Обожавам тази къща! — каза Ева и ме преведе през сводестата врата, която водеше към хола.
Видях точно това, което очаквах: скъпа къща на брега, обзаведена с мебели с бели калъфи и украшения на морска тематика.
— Харесва ли ти дървеният под с цвят на кафе? — попита жена ми. — Аз бих избрала бял дъб, но той е някак си по-обикновен, нали? И зелени, оранжеви и жълти цветови акценти, а не обичийното синьо. Иска ми се веднага да се заловя с това, когато отидем в Аутър Банкс.
Не можеше да си представи колко много исках да отидем там още сега. Там поне щях да имам повече от секунда време, за да дойда на себе си, преди да се наложи да се справям с цяла къща новоизлюпени роднини.