— Сега, като го спомена — обади се Лин Фенг, вицепрезидент на фондацията, — много от хората, на които сме помогнали, искат да благодарят на „Кросроудс“ за подкрепата. Те организират обеди и вечери, на които се събират средства. Много биха искали Гидиън да присъства от името на фондацията, но в повечето случаи натоварената му програма не му го позволява.
Облегнах се за миг на рамото на съпруга си.
— Очаквате от мен да му окажа натиск да го прави?
— Всъщност — засмя се тя — Гидиън предложи ти да го заместиш, като представяш фондацията лично.
Премигнах:
— Сигурно се шегувате.
— Ни най-малко.
Извърнах поглед към Гидиън. Той потвърди с кимване.
Опитах се да осмисля идеята.
— Не съм кой знае каква утешителна награда.
— Ева. — Съпругът ми изрази несъгласието си с една-единствена дума.
— Не се правя на скромна възразих. — Кой би дошъл да ме слуша? Ти си прекрасен оратор с много опит. Цял ден бих могли да слушам речите ти. Името ти продава. Предложението аз да те заместя би създало само… чувство на задължение. С нищо няма да помогне.
— Свърши ли? — попита ме Гидиън тихо.
Взрях се в него с присвити очи.
— Погледни хората около себе си и ще видиш колко си им помогнала.
„Виж мен, например“ — не го изрече, но не беше и необходимо.
— Сигурен съм, че ако решиш, би могла да предадеш силно послание.
— Искам само да добавя — намеси се Лин, — че когато Гидиън няма възможност да присъства, някой от нас отива вместо него. — Посочи с жест останалите на масата. — Би било чудесно да присъства и член на семейство Крос. Така никой няма да остане разочарован.
Семейство Крос. Тези думи ме накараха да си поема рязко въздух. Не знаех дали Джефри Крос е имал и други роднини. Несъмнено Гидиън бе най-изявеният наследник на покрития си с печална слава баща.
Съпругът ми не си спомняше мъжа, познат на света като мошеник и страхливец. Помнеше любящия баща, който се бе грижил за него. Гидиън бе работил толкова здраво и бе постигнал толкова много, подтикван от необходимостта да промени мнението на хората за семейство Крос.
Сега и аз носех тази фамилия. Някой ден в бъдеще щяхме да имаме деца, които щяха да я наследят. И аз като съпруга си трябваше да се постарая те да се гордеят с фамилията си.
Погледнах към Гидиън.
Той също впери поглед в мен:
— На две места едновременно — прошепна.
Стори ми се, че някой стисна сърцето в гърдите ми. Това беше много повече, отколкото очаквах. И се случваше много по-рано, отколкото допусках. Гидиън веднага се бе заловил с нещо лично — нещо, което дълбоко засягаше най-интимната му същност. Нещо, което означаваше много и за мен самата и можеше да носи моя отпечатък.
Досега бе водил войната за изчистване на фамилното си име съвсем сам, тъй като не бе имало кой да му помага. Фактът, че ми позволяваше да се присъединя към него в битката, сам по себе си беше обяснение в любов, и то не по-малко прекрасно от халката на пръста ми.
Стиснах ръката му още по-силно. Опитах се само с поглед да му покажа колко съм развълнувана. Гидиън вдигна ръката ми към устните си с изражение, което казваше: „Обичам те.“
Келнерът дойде да отнесе празните чинии.
— Ще поговорим за това — изрече на глас Гидиън и погледна към останалите. — Много ми е неприятно, че трябва да тръгвам, но имам следобедно съвещание. Бих могъл да проявя щедрост и да ви оставя Ева, но няма да го направя. — Всички на масата се засмяха. — Готова ли си? — обърна се към мен.
— Дай ми само минута — измърморих.
С нетърпение очаквах възможността да го целуна така, както исках. А заради блясъка в очите му подозирах, че съпругът ми много добре знае какво си мисля в момента.
Лин и Синди също станаха и трите се отправихме към дамската тоалетна.
Опитах се да открия Арнолдо, докато минавахме през ресторанта, но не го видях никъде. Това не ме изненада — знаех колко е зает с кулинарния канал, както и е други телевизионни предавания. Колкото и да ми се искаше да оправя отношенията си с него, знаех, че само времето ще покаже как ще се развият нещата. В даден момент Арнолдо щеше да разбере колко много обичам съпруга си; че за мен няма нищо по-важно от това да предпазвам Гидиън и да бъда всичко за него.
Двамата взаимно се предизвиквахме. Всеки от нас мотивираше другия да израства и да се развива. Понякога се наранявахме един друг, за да постигнем или да докажем нещо, и това тревожеше доктор Питърсън, но на нас някак си ни помагаше. Можехме да си простим всичко освен предателството.