Неизбежно беше хората около нас — особено най-близките ни — да наблюдават отношенията ни отстрани и да не се питат как и защо нещата между нас се получават и дали наистина трябва да е така. Не можеха да разберат (и не ги винях, понеже самата аз едва сега започвах истински да го проумявам), че ние с Гидиън оказвахме по-силен натиск върху самите себе си, отколкото върху другия. Защото искахме да покажем възможно най— добрите ни качества, да бъдем достатъчно силни, да бъдем точно това, от което другият се нуждае.
Отидох до тоалетната, след което си измих ръцете, погледнах се в огледалото и пооправих косата си. Не знам какво точно бе направил Марио с нея, но колкото повече я пипах, толкова по-бухнала ставаше.
Видях усмивката на Синди в огледалото и се смутих леко. Но щом тя извади яркочервеното си червило, се успокоих.
— Ева, едва те познах. Много ми харесва прическата ти.
Погледнах в огледалото, за да видя кой ми говори. За част от секундата си помислих, че е Корин, и сърцето ми заби лудо. После разпознах лицето.
— Здравей — казах. Обърнах се и застанах лице в лице със съпругата на Райън Ландън.
Когато за първи път видях Анджела, косата ѝ бе прибрана в изискан кок, който прикриваше истинската ѝ дължина. Сега тя бе спусната и дългите ѝ прави кичури висяха като черно перде до средата на гърба. Беше висока и слаба, очите ѝ имаха мек сиво-син оттенък. Лицето ѝ бе по-издължено от това на Корин, и чертите ѝ — не така идеални, но жената бе истинска красавица.
Огледа ме от главата до петите съвсем между другото, така че дори не бях сигурна дали го е направила. Чудесен трик. Още не го бях усвоила. Изведнъж ми просветна, че с присъединяването ми към елита на града непрекъснато ще ме наблюдават под лупа, и то не само медиите. Не бях подготвена за това. Уроците па майка ми как трябва да се държи една дебютантка и правилата, на които ме бе учила, със сигурност нямаше да са ми достатъчни.
Анджела се усмихна и застана пред съседния умивалник.
— Радвам се да те видя.
— Аз също.
Бях нащрек, тъй като вече знаех за желанието на Ландън да си отмъсти на Гидиън. Но вече не работех по проекта на съпруга ѝ. Вече бяхме равни. Е, почти. Съпругът ми беше по— млад, по-богат и по-секси от нейния. И тя много добре го знаеше.
Синди и Лин бяха готови и се отправиха към изхода. Понечих да тръгна след тях.
— Питах се… — започна Анджела.
Спрях и я погледнах въпросително. Другите жени си тръгнаха и ни оставиха насаме.
— Ще ходиш ли на дефилето на „Грей Айълс“ тази седмица? Онзи близък приятел, с когото живееш, е лицето на последната им кампания, нали така?
Беше ми трудно, но успях да запазя самообладание някак си. Защо ми задаваше този въпрос? Не намирах отговор, защото лицето ѝ бе спокойно — по нищо не личеше, че проявява лукавство. Може би търсех в поведението ѝ нещо, което изобщо не съществуваше. Или просто тя беше далеч по-добра в тази игра от мен…
Анджела очевидно се интересуваше от мен. Не само от връзката ми с Гидиън, но и от отношенията ми с всички околни. Явно следеше клюкарските издания. Защо?
— Не съм планирала да присъствам на нито едно от дефилетата по време на Седмицата на модата — отвърнах предпазливо.
Усмивката ѝ изчезна, но в очите ѝ се появи пламъче, което ме накара да стана още по— внимателна.
— Срамота! Помислих си, че бихме могли да отидем заедно.
Все още не можех да проумея какво цели и това леко ме изнервяше. Анджела се държа доста мило първия път, когато се запознахме, но тогава бе твърде мълчалива — остави съпруга си и останалите от „Ланкорп“ да водят разговора. Дали щеше да заяви направо, че съпругът ѝ мрази моя? Нито тя, нито Ландън ми бяха показали по какъвто и да е начин, че между тях и Гидиън има вражда. Но от друга страна, нямаше как да споменат подобно нещо по време на преговори за възлагане на поръчка.
Възможно ли бе тя да не знае нищо? Дали Ландън криеше жаждата си за мъст?
— Не сега — отвърнах.
Нарочно държах вратата отворена, готова да изляза всеки момент. Анджела беше или съвсем безобидна и неосведомена за плановете на мъжа си, или твърде коварна. И в двата случая нямах намерение да се сприятелявам с жена, чийто съпруг иска да навреди на Гидиън, но пък сигурно в поговорката „Дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо“ имаше известна истина.
Анджела избърса ръцете си бързо и тръгна с мен към изхода.
— Може би друг път.
След относителната тишина в тоалетната в ресторанта ми се стори още по-шумно. Хората говореха високо, чуваше се потракване на прибори, звучеше музика.
Тъкмо влизахме в основната зала, когато Райън Ландън стана от сепарето си и застана срещу нас. В този ресторант нямаше лоши места, но неговата маса не се намираше на най-доброто. Дали Гидиън знаеше, че и семейство Ландън ще обядва в „Табло Уан“? Не бих се изненадала. Все пак някога ме бе проследил по кредитната карта, която бях използвала в един от нощните му клубове.