Едва бях прочел това, когато се приземи един много спортен бързоходен кораб, и от него слязоха двама мъже. И двамата бяха с яркозелени очи и сламеноруси коси. Когато те се приближиха, за да я целунат по бузата, тя прекрати обстрела си достатъчно дълго, за да каже:
— Момчета, да ви представя Монте Пенуел, писателя. Вие сте чували за семейството му. Монте, внуците ми Джетеро и Бис.
Те стиснаха ръката ми, след което продължиха към къщата, а аз се върнах към дърдоренето на Прация.
— Боже мили — казах аз, — всичките тези хора ВАШИ деца ли са?
— О, това са само част от тях — отвърна Прация с горда и превзета усмивка. — Повечето от тях са женени и вече практикуват. Трябва да видите внуците ми!
— Всички ли са с яркозелени очи и сламеноруси коси?
— О, да — каза Прация. — Не са ли много хубави? Вече имам даже три праправнука и те също са така! Да им се не нагледаш. Аз обаче се питах — нямахте ли една леля Бит? Мисля, че когато ходех на училище…
От къщата излезе една наистина древна старица, която закуцука към нас. Намеси се в дърдоренето на Прация, без въобще да се церемони:
— Този гост ще остане ли за вечеря?
Прация отвърна:
— О, сигурна съм, че ще остане, Мийли. Искам на всяка цена да сервирате нещо стимулиращо. Освен това ще остане и за през нощта…
— Не, не — намесих се аз бързо. — Трябва да се прибера у дома за вечеря със семейството си. Но… но — обърнах се аз към старата вещица, — тя ви нарече Мийли. Да не би… да не би да сте бившата хазяйка на…
— Онзи бибипец? — попита Мийли. — Ха! — И тя закуцука обратно към къщата.
— Съжалявам, че не можете да останете за през нощта — каза Прация. — Леглото ми е толкова меко.
Това само ви показва заплахите, с които е пълен животът на репортера-следовател! Би трябвало да си впечатлен от опасностите, през които минах, докато набавях този материал за теб, скъпи читателю.
Казах бързо:
— Дойдох само, за да разбера нещичко за остров Рилакс.
Яркосините й очи станаха почти кръгли. Внезапно тя беше млъкнала. Вторачи се в мен.
Обясних й, без да й давам много време:
— До мен стигна слухът, че вие бихте могла да ми разкажете. Разбирате ли, островът вече го няма там.
Тя отхапа малко от едно кексче. След това каза:
— На Прахд няма да му хареса много, ако ви кажа.
— Прахд? — възкликнах аз. — Прахд Битълстифендър?
— Има ли други хора на име Прахд? Той все още е личен лекар на Краля, но ръководи тази малка козметична клиника тук, когато няма много работа в Палас сити. — Изведнъж тя придоби по-ведър вид. Повиши тон и извика: — Ске?
Не след дълго от къщата излезе мъж с униформа на иконом.
— Едно от момичетата ми каза, че сте ме повикала, господарке. Не чувам много добре. На път съм да оглушея напълно.
— Ске? — казах аз. — Не е възможно вие да сте някогашния шофьор на… на…
— Онзи бибипец? — каза Ске. — Трябва да ви уведомя, че съм иконом тук, откакто старият Боч умря. Вече съм високоуважаван.
— Боч? — попитах аз. — Главният счетоводител на…
Прация ме прекъсна. Каза:
— Ске, Прахд няма да бъде тук тази вечер, нали?
Той поклати глава и замина да върши каквото там вършат икономите.
— О, слава богу! — каза Прация. — Той няма да бъде тук в клиниката, така че няма да разбере, че сте ме слушали. Мога пък да ви разкажа в крайна сметка!
Аз седнах по-напред, на ръба на стола си.
— Значи се уговорихме — каза Прация, след което не каза нищо повече.
— Е? — попитах аз. — Е?
— О, Монте — каза тя, — вие ме учудвате. Не знаете ли, че едно момиче въобще не може да издава тайни, ако не е в леглото?
Зяпнах.
— Не се дръжте като стара мома — каза тя. — Това е една много дълга история. Не бих могла по никакъв начин да ви я разкажа, ако не останете за през нощта.
Тогава аз се усмихнах. Кимнах. Знаех, че няма от какво да се страхувам с една сто и петдесет или сто и шейсет годишна жена. В края на краищата аз ТРЯБВАШЕ да науча историята.
Изпратих Шафтър с бързоходния космически кораб у дома.
Въобще не си давах сметка в какво си позволявам да се забъркам! О, Богове, през какво само минах и как само страдах, скъпи читателю, за да те снабдя с този жизненоважен разказ!