Нямах ни най-малка представа за шокиращото преживяване, което ме очакваше!
Трябваше да се досетя за него по усмивката върху устните на Прация Тейл, когато й помогнах да се вдигне и да влезе в къщата за вечеря, усмивка, която остана там по време на цялата вечеря.
Част деветдесет и първа
Заключителна част II
VIII
След като се бях наял доволно с вкусната вечеря, Прация ме отведе в една доста внушителна спалня. Столовете бяха плаващи. Леглото беше огромно и плаващо. Цялата стая беше в бяло и позлатено, по стените беше декорирана с купидончета в естествени цветове, а таванът беше покрит с облаци. Изведнъж разгледах украсата отново. Всички купидончета, независимо дали бяха сами, по двойки или на цели групи, гледаха злобно и лукаво!
Прация седна в меко и богато украсено кресло. Тя вдигна една чанта, която лежеше близо до нея. Измъкна от нея игла и няколко много дълги конци, а след това я разклати, за да изтърси купчина от малки, цветни халкички. Знаех какви са всички тези неща: дамите от класа често изработват кръгли рогозки в различни модели, като съшиват хиляди малки халкички с различни цветове. Почувствах се още по-сигурен. Понечих да седна на една кушетка.
— Не, не там — каза Прация. — На леглото!
Седнах на огромното легло: беше великолепно меко и пухкаво, но странно защо не потъваше, а държеше човек изправен.
Прация прокара игла през една халкичка.
— Ти си един наистина красив младеж — каза тя. — Така че си съблечи дрехите.
Изтръпнах.
— Няма събличане, няма история — каза Прация.
Е, тя не ме беше нападнала. С огромно нежелание свалих обувките и чорапите си, а след това съблякох сакото и ризата си.
Прация беше спряла да нанизва халкичките.
— Всичко — нареди тя.
Без никакво желание и с гръб към нея, свалих останалата част от дрехите си.
— Сега легни по гръб — каза тя. — Ако си чак толкова срамежлив, можеш да се покриеш с чаршафа.
Макар и да ме гледаше, тя все още беше в креслото. Това ми вдъхна кураж. Легнах по гръб. Придърпах чаршафа върху себе си.
Прация изпусна една въздишка. А след това каза:
— Добре, момичета, можете да влизате.
В стаята влязоха две кикотещи се девойки!
Незабавно дръпнах чаршафа до гърлото си!
— Това са двете ми праправнучки Аса и Лик — каза Прация.
Аса беше на около двайсет и една. Беше доста слабичка. Беше и доста красива. Имаше зелени очи и сламено руса коса.
Лик беше на около деветнайсет. Беше по-пълничка. Беше много красива. И нейните очи бяха зелени, и нейната коса беше сламено руса.
— Момичета — каза Прация, — това е един истински, жив писател, чието име е Монте Пенуел. Не е ли хубав?
Момичетата незабавно започнаха да разсъбличат дрехите си, като ги запращаха с обезпокоителна скорост.
Аз истерично покрих главата си с чаршафа!
— Хайде сега, не се притеснявай — обърна се Прация към мен. — И двете са девствени. Не бих и посмяла да ги въвлека в същински секс. Просто правя всичко възможно да ги възпитам както подобава. Ние сме много почтени хора: не бих посмяла да им разреша да се докоснат до братята им, а почти никога не разполагаме с красив млад мъж, върху когото да се упражняват.
— Не — извиках аз в паниката си, като скочих. — По-добре е да си вървя!
Върху устните на Прация отново се появи онази странна, напрегната усмивка.
— Няма упражнения, няма история — каза тя. — А историята си струва, уверявам те.
Взех се в ръце. Казах си, че съм репортер-следовател. Ако исках да остана верен на професията си, не биваше да ме спират малките камъчета по пътя. Отново легнах по гръб.
Изведнъж над мен се надвеси лицето на Аса.
— Единственото нещо, което ще направя сега, е да те целуна — каза тя. — Момчетата и момичетата се целуват през цялото време, така че няма нищо нередно в това, нали?
Поклатих глава, без всъщност да знам дали бях съгласен с нея или й казвах да не го прави.
Тя постави дланите си върху страните ми и ме целуна леко и нежно. Или поне така изглеждаше. През цялото ми тяло премина електрическа тръпка.
Аса се дръпна назад. Седна на петите си до мен.
— Виждаш ли? Само една простичка, невинна целувка.