Прация беше спряла да плете. Сините й очи гледаха много напрегнато. Езикът й шареше по горната й устна.
Аса отново се наведе над мен. Не виждах почти нищо през пелената от сламенорусата й коса. Тя ме целуна по страната.
Усетих как се свиха пръстите на краката ми. Изпружих пети с подскок.
Аса седна назад, докато гледаше надолу към мен и се усмихваше.
Вдигнах глава и се огледах стъписан. Къде беше Лик?
Босите стъпала на момичето се виждаха на пода с петите нагоре от другата страна на леглото.
Усетих как очните ми ябълки се извъртат право нагоре към върха на черепа ми, когато един разтърсващ стон изпълни стаята.
Аса се изкикоти.
Прация се усмихна щастливо.
Коленичила от другата страна на леглото, Лик извади главата си изпод чаршафа.
— О, боже! — каза задъхано тя. — Това беше страхооооотно!
Прация отново започна да нанизва халкичките си.
— Държахте се отлично, Монте Пенуел. Заради това можете просто да останете да си лежите спокойно, а аз ще ви разкажа историята на остров Рилакс.
IX
— Всичко започва — каза Прация, докато си нанизваше малките халкички с иглата — около пет години, след като император Мортиай се възкачва на трона. Атмосферата в цялата Конфедерация беше много спокойна. Цареше пълен разцвет. Строителният процес бързо напредваше. На практика всички бяха забравили за Хист и, разбира се, понеже за остров Рилакс не се пишеше на първа страница, той беше най-далечното нещо за чиито и да било мисли. И тогава един ден, точно тук, пред портата се появи един рибар от крайбрежието на Западния океан. Беше стар човек, много мургав, опърпан и беден. Беше извървял пеша целия път от селцето Уейл, разстояние от около седемстотин километра. Не искаше да говори с никого, освен с мен, поради което го доведоха в лятната къща, където се намирах. Той застана пред мен като не спираше да мачка шапката си с голяма козирка и каза, че ми носи някакво съобщение. Дали съм щяла да му платя? Казах му, че зависи. Той бръкна в сламената си торба и извади една запечатана стъклена кутия. Приближи я до очите ми, но я задържа в ръцете си. Аз погледнах през стъклото и прочетох: „Ако някой намери това послание, да го отнесе на Прация Тейл, имението Минке, Пош хилс, за което тя ще му даде двеста кредита.“ Това са много пари. Рибарят каза, че е видял кутията, докато тя се носела по вълнолома при Уейл. Любопитството ми победи. Платих му, той ми даде кутията и си замина. Разчупих печата и в ръката ми се разгърна цял свитък. Разгънах го напълно. Там пишеше:
Кажи на вестниците да пуснат тези заглавия:
Изгнаническата колония на кралица Тийни, монарх-заложник на Флистен, не е само изложена на опасност, а обречена!
Непогребаните мъртви лежат по улиците и причиняват непоносимо зловоние.
Жалостиви стонове на пеленачета изпълват въздуха.
Смъртта вилнее от най-горната точка на връх Теон надолу до най-южната скала, простирайки разрушителните си пипала не само в телата, но и в мозъците на беззащитното и тръпнещо население.
Липсват каквито и да било медикаменти.
Ако не бъде оказана незабавна помощ, няма никаква надежда.
PS: За Бога, Прация, пусни това по вестниците!
Е, можеш да си представиш в какъв шок изпаднах! Веднага хванах видеотелефона и започнах да показвам посланието. Обаждах се на редактор след редактор, издател след издател. Появиха се и няколко репортера, на които показах посланието заедно със стъклената кутия. И знаеш ли какво стана тогава? НИЩО! На следващия ден не беше публикувана нито дума по вестниците, нито ЕДИН ред! Как само се разстроих. Ти знаеш, че по това време, Прахд нямаше кой знае колко работа, макар че беше личен лекар на императора. Мортиай беше в отлично здраве, а Прахд отдавна беше привършил с прочистването на отстранените лордове. Клинг беше още жив, но за него се грижеше специален екип от сестри. И така, за да си уплътнява времето, Прахд отвори малката болница тук като целологична козметична клиника за овдовелите и жените на Пош хилс. Прекарваше тук по три дни в седмицата, така че когато пристигна следващия път, му показах съобщението. Той се почеса по главата. Погледна датата на посланието, видя, че е писано само преди две седмици, и каза, че може още да не е късно. Обади се по видеотелефона в Палас сити, за да се опита да се свърже с онзи КРАСИВ мъж Джетеро Хелър — дук на Манко е правилното му име в момента, макар че аз винаги си мисля за него като за милия Джетеро, такъв ПРЕКРАСЕН мъж. Такава грация… Докъде бях стигнала? А, да. Та скъпият Джетеро — наистина ми се ще някой ден да си поговоря с него. Сега трябва да го боготворя от разстояние. Ти имаш много връзки, Монте. Ще можеш ли някой ден да ме запознаеш с него?