Хвърли торбите в чекмеджето, извади няколко свити цигари от джоба си и ги подхвърли на момичетата.
— Подарък за вас — каза той — страхотна е.
— О, Хар, скъпи братко — каза Аса, — колко си добър с нас. Но и ние имаме подарък за теб.
— Името му е Монте Пенуел — каза Лик.
— И ми се струва, че той също е страхотен — каза Аса.
— В известен смисъл е девствен — рече Лик.
— Охо! — извика Хар, като се приближи.
Вторачих се в него с широко отворени очи.
Лицето му беше боядисано!
— Ако ти изглежда малко захабен — каза Аса, — трябва да знаеш, че е само от момичета.
— Хо-хо! — извика Хар. — Искате да кажете, че никога не му е било правено по типичния Земен начин?
Лик се изкикоти и поклати глава.
Една групичка от три купидончета, които се бяха прегърнали, ме гледаха лукаво от тавана.
Опитах се да хукна, но Аса сграбчи китката ми.
Пелерината, в която ме бяха облекли, полетя към пода. Изстенах.
— Дръжте го здраво! — извика Хар.
Тонколоните гърмяха с ритъма на музиката:
Отново извиках, но Хар стенеше.
Едно от купидончетата сякаш се носеше из космоса със стиснати ръце и свити колене, а на лицето му беше изписан екстаз. Летеше все по-надолу и по-надолу покрай облаци, докато стаята се изпълваше със стонове и музика.
Изведнъж по мистериозен начин се превърнах в летящото надолу купидонче.
Спусках се надолу, а покрай мен прелитаха облаци.
Изведнъж изпищях, защото както се спусках надолу, експлодирах.
Стоях в банята и търках лицето си с една влажна хавлия.
Дрехите ми лежаха накуп на пода. Наведох се и ги взех.
Облечен набързо, застанах на вратата. Обърнах се и огледах стаята. Намръщих се, когато чух Аса да казва:
— О, Хар. Сега и мен, о, Хар, моля те!
До мен достигна гласът на Лик, доста неясен:
— Още не. Още не. Още не!
Поклатих глава, макар че ме болеше ужасно.
Затворих вратата след себе си и музиката заглъхна, докато се превърна в едва доловим шепот.
XIV
Наоколо нямаше никой. Намерих един видео телефон в залата. Не включих екрана. Обадих се на Шафтър да дойде да ме вземе.
Когато излязох навън, усетих хладния сутрешен въздух. Стигнах до мястото за приземяване и седнах на една пейка.
Някъде зад себе си чух шум. Обърнах се. Някакъв мъж почистваше боклуците пред вратата на болницата, като изхвърляше отпадъците в един кош. Беше облечен в стара лекарска рубашка, която беше покрита с петна. След известно време той вдигна коша и тръгна към кухненския дезинтегратор: пътят му минаваше през мястото за приземяване.
Когато се приближи, аз изведнъж го разпознах. Беше Прахд! Косата, която навремето трябва да е била сламеноруса, сега беше доста силно посивяла, но очите му си бяха по-зелени от зелени изумруди. Крайниците му бяха дълги, а походката — подскачаща, сякаш целия беше закачен на панти.
Той стовари коша на земята и се извърна. Видя ме, че седя там.
— Кой си ти? — попита той. — Някой от безпътните приятели на децата ли? — В гласа му имаше нотка на презрение, която вероятно беше причинена от много неугледния ми външен вид. Почувствах се засегнат. Тъкмо отворих уста, за да отговоря остро, когато изведнъж, въпреки замаяността ми, ми дойде гениална идея. И точно в този момент аз доказах качествата си на истински репортер-следовател. Въпреки че бях почти разбит на парчета, въпреки последиците от марихуаната, аз продължавах да функционирам правилно. Нямам нищо против да ви кажа, че онова, което измислих, беше направо гениално! Един истински шедьовър.
— Казвам се Прай — отвърнах аз. — Студент съм по медицина.
Той се спря. Видях как в погледа му просветна интерес.
— Е, и какво правиш тук?
— На частно проучване съм — казах аз. — Просто задоволявам един свой личен интерес. Напоследък се занимавам с генетика. Попаднах на странния случай на един мъж с кафяви очи и жена със сини очи, които имаха деца само със зелени очи.
Внезапно той седна на другия край на пейката и се вгледа съсредоточено в мен.
— И как попадна на него? — попита той.