Трябваше да преминем през една заключена порта, преди да влезем в самото място. Пазачът задвижи заключващите лостове с помощта на една пластинка.
— Минава обяд — каза той. — Почистващият персонал вероятно току-що е минал и си е отишъл, така че ще ги намерите в общо взето прилично състояние. Това е добре: обикновено тази хижа може да се подуши право оттук.
Минахме по една пътека между двете отвесни скали. Вятърът, идещ от северния полюс, виеше застрашително. Снежна виелица блъскаше по маската ми. Мястото беше доста неприятно — като си помисли човек, че може да бъде оставен в плен тук за почти един век!
След като повървяхме около един километър, пристигнахме в хижата. Беше четвъртита, построена от тежки изолационни блокове, както и всички останали хижи, приличаше на крепост, която стои самичка в зъбите на ледените ветрове. На страната откъм брега имаше две врати.
— Пазачът се приближи към лявата врата.
— Първо ще ви пусна да видите номер 69 000 000 201. — Той погледна в списъка си. — Да, това е някой, който на времето се е казвал Кроуб. Сега трябва да бъдете много внимателни, защото тия и двамата са много побъркани. Бил съм понякога тук, когато е трябвало да охранявам почистването, докато те работят, за да съблюдавам никой да не си говори с тях.
— Някога нападали ли са някого? — попитах аз.
— Аз поне не си спомням такова нещо.
Вече бях напълно убеден, че става въпрос за това, за което си бях помислил — политическа изгода. Пазачът беше добре подучен от Неет — това беше очевидно.
— Вие няма да влезете с мен — казах аз. — Интервюто ми е с чисто техническо предназначение, но в него може да има държавни тайни. Така че ме пуснете да вляза и стойте на почетно разстояние от вратата.
Пазачът се почувства малко неудобно. След това загърна шинела си плътно около себе си, смъкна пушката си от рамото и я взе в ръка, постави пластинката си на вратата и я блъсна. Той погледна в стаята и след като ме изгледа още веднъж и сви рамене, се отдалечи на около десет метра.
Потиснах въодушевлението, което ме беше обзело. След малко щях да се срещна с прословутия доктор Кроуб!
Влязох.
Очите ми привикнаха с внезапния мрак.
— Цялата хижа се състоеше само от една продълговата стая; по средата беше разделена на две с плетеница от вертикална решетка.
Проучих мястото, в което бях влязъл. Стаята беше доста просторна. Имаше даже мебелировка, а също и лавици с книги.
Някой се беше навел над някаква ваничка. Обърна се.
БЕШЕ КРОУБ!
Имаше прекалено дълъг нос; същото се отнасяше и за брадичката му. Ръцете му приличаха повече на птичи крака. Не му беше останала никаква коса. Беше облечен в някакво палто, но дори и почистващият персонал да му беше дал чисто, то вече беше изцапано.
— Идваш тъкмо на време — каза той, сякаш посещението ми беше нещо, което се случва всеки ден. — Ферментацията привърши и току-що включих ваничката. Нека да покапе още известно време в чашата и ще можеш да го опиташ. Мисля, че е най-доброто, което съм правил някога.
— Какво е това? — попитах го аз.
— Домашно приготвено пиво. Запазвам половината от вечерята си и я потапям в тази ваничка. Така ферментира доста добре. — Видях, че е поставил капак на ваничката, от центъра, на който излизаше някакво маркуче, правеше няколко завойчета на спирала и от края му капеше прозрачна течност.
Кроуб махна чашата, в която се събираше течността, като бързо постави друга на нейно място.
— А сега — каза той — седни на това удобно канапе и опитай това.
Бях стъписан. Този човек не беше луд. Той дори се усмихваше приятно. Седнах на посоченото канапе, а той ми подаде чашата като направи знак, че трябва да си сръбна.
Действах предпазливо. Свалих противоснежната си маска, но само се направих, че пия.
— О, небеса, давай смело — каза Кроуб. — Няма въобще да ме ощетиш! Имам си много литри от това. — И той посочи един рафт с кани на отсрещната стена.
Е, нямаше да умра, я. Ударих една глътка.
ЧИСТ ОГЪН!
Прогори гърлото ми като киселина! Не можех да говоря!
Той ме наблюдаваше внимателно. След това каза:
— Аха, няма конвулсии. Което означава, че фузеловото масло се е дестилирало. Можеш ли все още да виждаш?