Той изпи още една чаша от белия хибрид, след което въздъхна дълбоко:
— Ей го на, седи си там, лишен от истинска професионална помощ.
— Добре де, а психоанализата не можа ли да го направи нормален? — попитах аз.
— Напротив, в това отношение имах пълен успех — отговори Кроуб. — Просто не ще да говори. Не казва нито думица, дори когато идват всяка сутрин и го вдигат от пода, за да почистят изпражненията и урината под него. Съвсем си е нормален. Само дето е инат.
Погледнах през вертикалната решетка, но Хист просто си седеше на пода, а жълтите му очи проблясваха на слабата светлина. Той наистина изглеждаше голям инат.
Усетих, че пия още една чаша с бял хибрид. Изведнъж усетих прилив на увереност. Бях готов да дам какво ли не, за да накарам Ломбар Хист да проговори. Бях сигурен, че просто очаква при него да дойде някой репортер-следовател, за да може да разкаже на него цялата истина за ролята си в Мисия Земя.
Оставих чашата, но не улучих масата. Протегнах ръка, за да махна за довиждане, но за лош късмет бутнах една кана с бял хибрид. Тя си остана да лежи така, докато течността се изливаше, но Кроуб разглеждаше дланта ми и си мърмореше, че е много важно, че по нея няма косми.
— Благодаря за времето, което ми отделихте, доктор Кроуб — казах аз. — Вече трябва да тръгвам.
— Платете на рецепцията — каза Кроуб, — но ако бибипате администраторката, ще трябва да доплатите. Аз лично не ви съветвам да правите това. Не защото повечето администраторки в „Белевю“ имат сифилис, понеже си имат работа с психолози, а защото така ще пренебрегнете професионалния ми Земен психиатричен съвет. Давате ли сметка, че Хелър стигна до това положение, просто защото не последва лекарското ми предписание и отказа да му бъдат скъсени крайниците. Така че не тръгвайте по разрушителния му път. Вие сте определено орално еротичен тип, случай от учебниците по Фройд, и единственият ви шанс да се възстановите душевно, е, както би удостоверил всеки Земен психиатър, в това да си намерите някое момче с добър външен вид и да го правите постоянно. Приятен ден. Следващият, моля!
XIX
Пазачът сякаш се изненада, когато ме видя. Пристъпи напред и заключи вратата на Кроуб.
— Добре е, че се измъкнахте жив оттук — каза той.
Направих знак към другата врата.
— Отворете я! — наредих аз.
— Да не би да искате да влезете в стаята на пациент 69 000 000 202? В документите му пише, че е склонен към насилие. Вижте, точно тук, на гърба на картона пише: „Внимание: веднъж за малко да убие човек от почистващия персонал.“
Погледнах датата. Това беше станало преди повече от седемдесет години.
— Оттогава досега — казах аз високомерно — той е преминал през няколко десетилетия на стандартна психоанализа.
— Каква е тази странна миризма? — попита пазачът. — О, от дъха ви е. Надявам се, че не сте пил нищо, което той ви е дал, така ли е? Може би е по-добре да ви отведа бързо в болницата, за да ви промият стомаха!
— Хич не си мисли, че един кралски инспектор не си знае работата казах аз надменно. — Отвори другата врата!
Той сви рамене, приложи пластинката за отваряне и аз влязох. Обърнах се и изгледах пазача, защото той стоеше на вратата с готово за стрелба оръжие. Поклати глава, но след като остави вратата открехната, се отдалечи на трийсетина стъпки.
Обърнах поглед към стаята. Беше доста тъмна. Изпаренията от разляната кана се промъкваха през вертикалната решетка и усмърдяваха цялата стая. Кроуб просто се беше отпуснал там и пиеше от една чаша още бял хибрид.
Ломбар Хист седеше съвсем неподвижно. Не си бях дал сметка колко едър мъж бе той: макар че беше седнал на пода, когато се приближих, видях, че жълтеникавите му очи са на нивото на раменете ми. Застанах на пътя на погледа му.
Изведнъж той се взря право в мен.
След това ме попита с напълно нормален глас: