Ейми Плъм
Обречени на безсмъртие
За теб, мамо. Липсваш ми всеки ден.
„Обичан ли си, ще живееш вечно, защото любовта е безсмъртие.“
Когато видях статуята във фонтана за пръв път, нямах представа какъв е Венсан. Сега обаче, щом погледна неземната красота на двете преплетени фигури — прекрасният ангел със сурови, мрачни черти, надвесен над жената, която прегръща в протегнатите си ръце, озарена от нежност и светлина — веднага забелязвам символизма. По лицето на ангела е изписано отчаяние. Дори бих казала, че изглежда обсебен. Долавя се и нежност, сякаш гледа към нея с надеждата тя да го спаси, а не обратното. В мислите ми най-неочаквано изниква името на Венсан: mon ange. Моят ангел. Потръпнах, но не от студ.
Жан каза, че срещата с мен е преобразила Венсан. Била съм му вдъхнала „нов живот“. Нима е очаквал да спася душата му?
1.
Повечето шестнайсетгодишни, които познавам, мечтаят да живеят в чужбина. Само че преместването от Бруклин в Париж след смъртта на нашите не беше никаква мечта, по-скоро бих го нарекла кошмар.
Нямаше никакво значение къде отиваме, защото не забелязвах нищичко от онова, което ме заобикаляше. Живеех в миналото и отчаяно се опитвах да запазя всеки спомен от предишния си живот, който приемах за даденост и си бях въобразявала, че ще продължи вечно.
Родителите ми загинаха в автомобилна катастрофа точно десет дни след като взех шофьорска книжка. Седмица по-късно, на Коледа, сестра ми Джорджия реши двете да напуснем Америка и да се преместим във Франция при родителите на баща ни. Все още бях в шок и не се възпротивих.
Преместихме се през януари. Никой не очакваше да се върнем веднага на училище, затова се опитвахме да преживеем дните, всяка потънала в собственото си отчаяние. Сестра ми трескаво се стараеше да преодолее мъката, като излизаше всяка вечер с приятелите си, все хора, с които се беше запознала през лятото. Аз пък се превърнах в страдаща от агорафобия развалина.
Някои дни силите ми стигаха колкото да изляза от апартамента и да се покажа на улицата. Веднага след това хуквах към къщи, за да се махна от потискащия външен свят, където имах чувството, че дори небето ме притиска. В други дни се чувствах толкова изцедена, че едва се довличах до масата, за да закуся, а след това си лягах отново и прекарвах деня в леглото, вцепенена от мъка.
Накрая баба и дядо решиха, че трябва да прекараме няколко месеца на вилата им. „Трябва да смените обстановката“, настоя мами, а аз изтъкнах, че най-драстичната промяна е да се преместим от Ню Йорк в Париж.
Мами, както обикновено, се оказа права. Пролетта, която прекарахме на открито, ни се отрази благотворно и към края на юни, макар да бяхме бледи сенки от предишните момичета, бяхме събрали достатъчно сили, за да се върнем в Париж, където кипеше „истинският живот“. Стига да успеехме отново да наречем живота „истински“. Поне започвахме начисто на място, което обичах.
Няма друг град, който би ме зарадвал повече от Париж през юни. Въпреки че прекарвах тук летата си още от дете, и досега попивам „парижката тръпка“, докато вървя по летните улици. Светлината тук не прилича на другите градове. Магическите отблясъци, сякаш извадени от вълшебна приказка, ти внушават, че тук във всеки един момент е възможно да ти се случи нещо и ти дори няма да се изненадаш.
Този път обаче се оказа различно. Париж си беше същият, но аз се бях променила. Дори прекрасният парижки въздух не бе в състояние да се промъкне под черното було, което изглежда бе залепнало за кожата ми. Наричат Париж „Града на светлината“. Е, за мен се беше превърнал в „Града на мрака“.
Прекарах почти цялото лято сама, откъсната от всички: закусвах в сумрачния, пълен с антики апартамент на мами и деди, до обяд се скривах в някое малко, тъмно парижко кино, където денонощно прожектираха класически филми, или пък обикалях някой от любимите си музеи. После се прибирах и четях, след вечеря се отпусках в леглото и се втренчвах в тавана, унасях се, а кошмарите ме будеха. На следващата сутрин всичко се повтаряше отново.
Единственото, което прекъсваше самоналожената самота, бяха имейлите от приятелите у дома. „Как е животът във Франция?“, започваше всеки без изключение.
Какво да им отговоря? Потискащ? Празен? Искам си родителите? Вместо това лъжех. Разказвах им колко съм щастлива в Париж. Радвах се, че двете с Джорджия знаехме добре френски, защото се бяхме запознали с много хора. Уверявах ги, че нямам търпение да започна в новото си училище.