— Слабост ли?
Английският на Венсан беше толкова добър, че лесно забравих, че не му е роден език.
— Означава, че харесвам музеите. При това много — обясних.
— Добре. Разбрах. Обичаш музеите, но не си почитателка на Пикасо. Значи… идваш тук, когато искаш да медитираш.
Усмихнах му се и си помислих, че получава червена точка, задето толкова се стараеше.
— Къде изчезна приятелят ти? — попитах аз.
— Тръгна си. Жул не обича да се среща с нови хора.
— Върхът.
— Ти англичанка ли си? Американка? — попита той, за да смени темата.
— Американка.
— А момичето, с което съм те виждал в квартала?
— Сестра ми — отвърнах бавно аз. — Ти да не би да ме шпионираш?
— Какво да направя, след като две готини момичета идват в квартала?
При тези думи изпитах задоволство. Значи мислеше, че съм готина. Същото обаче се отнасяше и за Джорджия, напомних си аз. Задоволството ми се стопи.
— Слушай, в кафенето на музея имат машина за еспресо. Искаш ли да си вземем по чаша, докато ми разказваш по какво друго имаш „слабост“. — Той ме докосна по ръката. Тръпката на задоволство се върна.
Седнахме на малка масичка пред две чаши горещо капучино.
— След като разкрих името и националността си пред напълно непознат, какво друго искаш да научиш? — попитах и разбърках кафето.
— Не знам… Защо не ми кажеш кой номер обувки носиш, кой е любимият ти филм, обичаш ли спорта, моментът, когато си изпитвала най-голям срам.
Разсмях се.
— Нося четирийсет и втори номер, „Закуска в Тифани“, спортовете изобщо не са за мен, а ако започна да ти разказвам колко пъти съм се срамувала, няма да успея да приключа до затварянето на музея.
— Това ли е всичко? Нищо друго ли няма да ми кажеш? — пошегува се той.
Усетих как се отпускам, когато той разкри тази очарователна и съвсем неопасна своя страна. Венсан започна да ме разпитва за стария ми живот в Бруклин с Джорджия и родителите ни, за летата, които прекарвахме в Париж, за приятелите ми у дома, с които поне за момента бях прекъснала връзка. Разкрих му безграничната си любов към изкуството и пълното ми отчаяние, когато разбрах, че не притежавам абсолютно никакъв талант на творец.
Той продължи да ме разпитва и аз попълних празнотите за любими музикални банди, филми, книги и всичко под слънцето. За разлика от повечето момчета на моята възраст, които познавах у дома, той се интересуваше живо от всички подробности.
Не му казах обаче, че родителите ми са починали. Говорех за тях в сегашно време и обясних, че двете със сестра ми сме се преместили при баба и дядо, за да учим във Франция. Не беше точно лъжа. Само че в момента нямах желание да му разкривам цялата истина. Не исках съжалението му. Предпочитах да ме приеме като напълно нормално момиче, което не е прекарало последните седем месеца в пълна изолация от света, потънало в скръб.
Задаваше въпросите си бързо и аз така и не успях да го попитам нищо. Затова, когато най-сетне си тръгнахме, му се скарах:
— Добре, сега вече съм напълно разголена — научи всичко за мен, а аз не знам нищичко за теб.
— Това беше подлият ми замисъл — усмихна се той, докато охраната на музея заключваше след нас. — Как иначе ще те убедя да се срещнем отново, ако научиш всичко още първия път, когато поговорим?
— Това не е първият път — поправих го аз, като се опитах да пренебрегна факта, че той ме канеше на среща.
— Добре, де, първия път говорихме, без да те обидя неволно — поправи се той.
Минахме през парка на музея към езерата, където пищящи деца празнуваха факта, че в шест вечерта е все още горещо и слънчево, и се плискаха възторжено във водата.
Венсан вървеше леко прегърбен, напъхал ръце в джобовете си. За пръв път долових у него някаква уязвимост. Веднага се възползвах:
— На колко години си?
— На деветнайсет — отвърна той.
— С какво се занимаваш?
— Студент съм.
— Наистина ли? Защото приятелят ти каза, че работиш за полицията — не се въздържах аз.
— Какво? — възкликна той и спря.
— Двете със сестра ми те видяхме, когато спаси момичето.
Венсан ме наблюдаваше в пълно недоумение.
— Момичето, което скочи от моста „Карузел“, докато бандите се биеха. Приятелят ти ни изпрати да си ходим и ни каза, че ставало въпрос за полицейски дела.
— Така ли е казал? — измърмори Венсан и лицето му потъмня както първия път, когато го видях. Отново напъха ръце в джобовете и продължи напред. Приближавахме спирката на метрото. Забавих крачка, за да спечеля малко време.