— Не съм някоя дама, изпаднала в беда — сопнах се аз.
Влакът спря.
— Е, това е добре. — Той се престори, че въздиша от облекчение. — Какво ще кажеш тогава да ми отваряш вратите?
Ухилих се, натиснах копчето за отваряне на вратата и скочих на перона.
Когато излязохме на улицата, се озовахме точно пред огромната класическа църква „Сен Пол“.
— Идвах тук като дете — споделих с Венсан, докато разглеждах изчистените линии на фасадата.
— Наистина ли?
— Да. Когато идвах при баба и дядо през лятото, си играех с едно момиче, което живееше тук. — Посочих съседната сграда. — Баща й ни разказваше, че през средновековието на тази улица се провеждали рицарски боеве. Двете със Сандрин сядахме на стълбите пред църквата и си представяхме, че наблюдаваме средновековен двубой. — Затворих очи и се върнах десет години назад, преживях отново звуците и цветовете на въображаемия турнир. — Ще ти призная, че открай време съм си мислила, че ако парижките призраци се материализират най-неочаквано, ще се окажеш заобиколен от забележителни хора. — Замълчах, неочаквано смутена, че се разкривам пред човек, когато почти не познавах, и му разказвах с подробности за един от измислените ми светове.
Венсан се усмихна.
— Ако приема предизвикателството, ще ми окажете ли честта да се облегнете на ръката ми, прелестна госпожице?
Престорих се, че ровя в чантата си.
— Не успявам да си намеря дантелената кърпичка. Какво ще кажеш за един най-обикновен „Клинекс“?
Венсан се разсмя, прегърна ме през раменете и ме притисна до себе си.
— Ти си невероятна — рече.
— Това е малко по-добре от „забавна“ — напомних му, а лицето ми пламна от удоволствие.
Тръгнахме по странична улица, която отвеждаше към реката. По средата на пътя Венсан мина през огромната дървена порта на четириетажна сграда.
Както много парижки блокове, и този беше издигнат около вътрешен двор, който не се виждаше от улицата. Най-скромните вътрешни дворове бяха колкото голямо двойно легло и обитателите можеха да поставят там кофите си за боклук. Други бяха просторни, в някои дори имаше дървета и пейки, тихо райско кътче за жителите далече от натоварената улица.
Този двор беше огромен, имаше малки магазинчета, дори кафене на открито, пръснати между партерните апартаменти, нещо, което не бях виждала никога досега.
— Какво е това място? — попитах.
Венсан се усмихна и докосна ръката ми, посочи отворена врата в далечния край на двора.
— Това е само началото — рече. — Дворовете са общо пет, свързани така, че човек се прехвърля от единия в другия, когато не желае да вижда и чува външния свят. Пълно е с галерийки и антикварни магазини. Реших, че ще ти хареса.
— Да ми хареса? Направо съм влюбена! Невероятно е! — възкликнах. — Не мога да повярвам, че никога преди не съм идвала тук.
— Защото не е от популярните места. — Венсан беше горд, че познава подобно очарователно закътано място. Аз пък бях невероятно щастлива, че той искаше да го сподели с мен.
— Така е — съгласих се. — Почти напълно е скрито. Значи си идвал тук и преди. Откъде ще започнем?
Обиколихме магазинчетата и галериите, пълни както със стари постери, така и с глави на Буда. За град, който всяко лято е пълен с туристи, в магазинчетата тук нямаше почти никакви хора и ние разглеждахме на спокойствие, сякаш си бяхме намерили съкровище.
Докато бяхме в магазинчето за старинни дрехи, Венсан спря пред стъклена витрина, в която бяха изложени бижута.
— Кейт, би ли ми помогнала? Трябва да купя подарък.
— Разбира се — отвърнах и се наведох над витрината, когато продавачката вдигна стъклото. Докоснах красив сребърен пръстен с букет цветя, извит от едната страна.
— Какво би харесал някой на твоята възраст? — попита той и докосна винтидж кръст, обсипан със скъпоценни камъни.
— На моята възраст ли? — разсмях се аз. — Аз съм само три години по-млада от теб. Може би по-малко. Зависи кога е рожденият ти ден.
— През юни — отвърна той.
— Добре, значи две и половина.
Той се разсмя.
— Добре, сега вече ме спипа. Просто не съм сигурен какво ще хареса момичето. А рожденият му ден приближава.
Имах чувството, че някой ме удари в корема. Каква глупачка! Изобщо не бях разбрала намеренията му. Очевидно ме възприемаше като приятелка… просто приятелка, която имаше добър вкус и щеше да му помогне да избере подарък за гаджето си.