Приятното чувство отпреди пет минути бе изчезнало. Сега ми се искаше да му кажа да продължи без мен. Като си спомних как прекарвах дните си в последно време, реших да забравя предпазливостта (и отегчението) и да го последвам.
Той ме поведе към сграда, която притежаваше неповторимия парижки чар, разположена непосредствено до църквата „Сен Пол“. Качихме се по извито дървено стълбище до втория етаж. Венсан почука веднъж и отвори вратата.
Стените на студиото бяха покрити с картини чак до високия таван. Полегнали голи фигури бяха закачени до геометрични градски пейзажи. Цветовете и формите бяха поразителни, както и силната миризма на разредител.
В далечния ъгъл на стаята, върху смарагдовозелено канапе, се беше разположила изключително красива жена, облечена в символичен халат, който не скриваше почти нищо и тя изглеждаше гола.
— Здрасти, Венсан — провикна се тя с нисък, зноен глас, който едва ли щеше да отива повече на прелъстителния й вид, дори да вървяха в комплект.
Приятелят на Венсан, Жул, излезе от малка баня точно зад канапето. Подсушаваше четките си в един парцал и дори не вдигна поглед.
— Венс, приятел. Тъкмо започвахме с Валери. Обади ли ти се Жан-Батист?
— Жул, трябва да поговорим — настоя Венсан толкова остро, че Жул вдигна глава. Погледна ме изненадано, след това, щом забеляза изражението на приятеля си, лицето му помръкна.
— Какво е станало?
Венсан прочисти гърлото си и го погледна безизразно. Изговаряше думите много внимателно.
— Двамата с Кейт се разхождахме в Сен Пол и видях един човек.
Очевидно кодовата дума означаваше нещо за Жул. Той присви очи.
— Ела — подкани го той, хвърли ми кос поглед и излезе.
— Веднага се връщаме, Кейт — успокои ме Венсан. — А, да, това е Валери, един от моделите на Жул. — След тези думи той последва Жул навън и хлопна вратата след себе си.
„Държи се като джентълмен дори по време на криза“ — помислих си аз, удивена от самообладанието, с което Венсан ме представи на голото момиче, преди да ни остави.
— Здрасти — обърнах се към нея аз.
— Bonjour — отвърна с досада тя. Посегна към книга, джобен формат, и зачете. Останах близо до вратата и започнах да разглеждам картините, докато се опитвах да разбера какво става.
Гласовете им бяха приглушени, но долових няколко думи.
— … не можех да направя нищо без подкрепление — обясняваше Венсан и в гласа му долових горчиво съжаление.
— Сега вече съм с теб. Ще повикаме Амброуз за трети човек — отвърна Жул.
Последва мълчание, след това Венсан започна да се обяснява с някого по телефона. Затвори и заговори на приятеля си:
— Идва.
— Защо, по дяволите, я доведе? — попита невярващо Жул.
— Не съм дежурен двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. С мен е, защото имахме среща. — Долавях ясно тихия глас на Венс през тънката дървена врата.
„Среща значи“ — помислих си аз. Зарадвах се, независимо от обстоятелствата.
— Тъкмо затова не трябва да е тук.
— Джей Би каза, че можем да водим хора вкъщи… Не виждам защо да не я доведа? — Гласовете им затихваха. Пристъпих по-близо до вратата, като непрекъснато поглеждах към Валери, която вдигна очи към мен и отново се приведе над книгата. Очевидно изобщо не се интересуваше, че подслушвам.
— Мой човек, постоянните ни адреси не са за „приятелки“. За когото и да било. Знаеш правилата. Както и да е, срещата ти приключи!
Последва напрегнато мълчание, в което двете момчета сигурно се измерваха с погледи, и когато вратата се отвори, Венс ме погледна гузно.
— Извинявай, Кейт, трябва да се погрижа за нещо. Ще те изпратя до метрото.
Зачаках да ми обясни какво стана, но той не каза нищо.
— Добре — отвърнах, сякаш ми беше все едно. — Няма нужда да ме изпращаш до метрото. Ще се поразходя. Ще обиколя Рю де Розие и ще напазарувам.
Стори ми се, че изпита облекчение, сякаш се бе надявал да чуе точно такъв отговор.
— Ще те изпратя до долу.
— Наистина няма нужда — отвърнах и усетих как гневът се надига в мен. Очевидно ставаше нещо, за което не знаех. Независимо от всичко беше крайно невъзпитано от страна на Жул да настоява да си тръгна. Да не говорим, че Венсан се държа като страхливец.
— Настоявам — рече той и ми отвори вратата, а след това ме последва в коридора. Жул остана да ни наблюдава вбесен, скръстил ръце на гърдите си.
Венсан ме изпрати до двора.