— Извинявай — рече той. — Става нещо, с което трябва да се заема.
— Като полицейски дела ли? — попитах аз, неспособна да скрия сарказма си.
— Да, нещо такова — отвърна настръхнал.
— И не можеш да обсъждаш въпроса.
— Не мога.
— Добре. Ще се видим в квартала — отвърнах и се постарах да прикрия разочарованието си с усмивка.
— До скоро — рече той и протегна ръка. Макар че му бях ядосана, докосването му разпрати топлина чак до пръстите на краката ми. — Обещай ми — настоя той. Стори ми се, че иска да каже още нещо. След това стисна ръката ми и се обърна към сградата. Лошото ми настроение се поразсея и аз излязох с чувството, че не съм напълно зарязана, въпреки че не бях във възторг от начина, по който се разделихме. Тръгнах на север и се опитах да реша дали да обиколя магазините на Рю де Розие или да се разходя под сенчестата аркада около площада от седемнайсети век. Не бях изминала и половин пресечка, когато си казах, че не ми се обикаля. Исках да разбера какво става с Венсан. Любопитството ме измъчваше и ако се приберях вкъщи, нямаше да науча никакви отговори.
Спрях пред лавка за палачинки точно пред кафене „Дом“ и зачаках, докато продавачът пресипе тестото в кръглия тиган. Прииска ми се Венсан да е с мен и да чакаме заедно за палачинки. Наблюдавах как хората влизат и излизат от спирката на метрото от другата страна на улицата. Сякаш призован от силното ми желание, Венсан се приближи към входа заедно с Жул. Заслизаха надолу.
„Това е шансът ми да разбера каква е тази полицейска измишльотина“ — помислих си аз. Венсан каза, че трябвало да се заеме с нещо. Когато си припомних поведението му в Сен Пол, реших, че трябва да се погрижи за някого. Държах да разбера за кого става въпрос. Замислих се, че ако продължа да се виждам с Венсан, трябваше да разбера с каква тайнствена дейност се занимава.
— Et voila, mademoiselle8 — рече продавачът и ми подаде увитата в салфетка палачинка. Посочих парите на щанда.
— Merci — отвърнах и хукнах към спирката на метрото.
Щом минах през бариерата, забелязах, че момчетата са се насочили към влака. Бях на последното стъпало, когато ги видях по средата на перона. За да не ме забележат, се настаних на една от пластмасовите пейки до стената.
След това видях мъжа.
Беше на няколко крачки от Венсан и Жул, гладко избръснат, трийсетинагодишен, в тъмен костюм, застанал на самия ръб на перона, в едната си ръка стискаше куфарче, а другата притискаше към ниско наведеното чело. Стори ми се, че плаче.
В парижкото метро се бях натъквала на много странни неща — клошари пикаеха по ъглите, разни луди проповядваха, че правителството ги преследвало. Детски банди предлагаха на пътниците да им помогнат с багажа, после отпрашваха незнайно накъде с багажа. Никога обаче не бях виждала мъж да плаче пред хората.
Свистенето на въздуха, преди влакът да излезе от тунела, накара мъжа да вдигне поглед. Остави бавно куфарчето си на земята, коленичи на самия ръб на перона и използва едната си ръка, за да се подпре и да скочи на релсите.
— Господи! — изпищях аз и се огледах отчаяно, за да видя дали някой друг е забелязал.
Жул и Венсан се обърнаха към мен, без дори да погледнат към мъжа на релсите, въпреки че аз го сочех настойчиво и с двете ръце. Без да проговорят, двамата се втурнаха в различни посоки. Венсан пристъпи към мен, стисна ме за раменете и се опита да ме обърне настрани.
Отблъснах го и се извих. Видях как Жул скочи от перона на релсите и изблъска настрани ридаещия мъж. Приближаващият влак беше съвсем близо, когато погледна към Венсан, кимна му едва забележимо и докосна челото си с показалец, сякаш го поздравяваше.
Звукът беше ужасяващ. Чу се оглушително свирене на спирачки, прекалено късно, за да бъде избегнато нещастието, а след това последва ударът на металния корпус в тялото от плът и кости. Венсан ми попречи да видя самата катастрофа, но в ума ми се запечата предпоследната секунда — спокойното лице на Жул, което кимаше на Венсан, докато влакът профучаваше зад него.
Усетих как краката ми се подгъват и се олюлях напред. Ръцете на Венсан не ми позволиха да падна. Около нас се разнесоха писъци, откъм релсите се разнесе воят на мъж. Усетих как някой ме вдигна и затича. След това всичко утихна и ме обгърна тъмнина като в гробница.
8.
Когато се събудих, усетих аромата на силно кафе и вдигнах глава, отпусната между свитите ми колене. Бях навън, седях на тротоара, гърбът ми беше опрян на стената на сградата. Венсан беше коленичил пред мен с чашка горещо кафе и го поднасяше пред лицето ми, после го отдръпваше, сякаш бе бурканче с ароматни соли.