Била студентка по изкуство, когато се запознала с дядо, преуспяващ търговец на антики, който се грижеше за нея, сякаш бе една от безценните му старинни статуи. Сега запълваше дните си, като реставрираше стари картини в ателието със стъклен покрив на последния етаж на жилищната сграда.
— Allez, Me!1 — подкани ме тя и застана пред мен, изпънала гордо и предизвикателно гръб, като истинска грандама. — Заминавай. Този град има нужда от една малка Катя, която да го поосвежи.
Целунах баба по нежната, мека буза, ухаеща на рози, грабнах ключовете си от масичката в антрето, отворих тежката дървена врата и заслизах по витото мраморно стълбище към улицата.
Париж е разделен на двайсет района или арондисмани и всеки си има номер. Нашият, седми, е стар, пълен с богати хора. Който държи да живеете в най-модерната част на Париж, не би и помислил да се премести в седми. Тъй като от апартамента на баба и дядо се стигаше пеша до булевард „Сен Жермен“, където е пълно с кафенета и магазини, и за петнайсет минути до брега на Сена, аз не се оплаквах.
Излязох на слънце и минах покрай парка пред блока на баба и дядо. Между клоните на старите дървета се виждаха зелени дървени пейки, които създаваха впечатлението, че Париж е малък град, а не столицата на Франция.
Продължих по Рю дьо Бак, покрай бутици с неприлично скъпи дрехи, бюра за вътрешен дизайн и антикварни магазини. Дори не забавих крачка, докато минавах покрай кафенето на деди, в което ни водеше още от деца, за да пием вода с ментов аромат, докато деди бъбреше с всички, които минаваха. Нямах абсолютно никакво желание да седна близо до група негови приятели или дори в другия край на заведението, далече от него. Налагаше се да си намеря свое кафене.
Бях набелязала други две местни заведения. Първото се намираше на един ъгъл, вътре беше мрачно, а навън на тротоара бяха изкарани масички, подредени в редица. Изглежда беше по-тихо от другата възможност. Когато влязох вътре, видях старците, насядали един до друг на бара, надвесени над чаши червено вино. Извиха бавно глави към новодошлата и щом ме видяха, ме изгледаха шокирани, сякаш бях облякла костюм на гигантско пиле. „Все едно са сложили надпис «Само за старци» на вратата“, помислих си аз и забързах към второто заведение: оживено кафене през няколко пресечки на същата улица.
Кафене „Сан Луси“ беше с остъклена фасада, светло и изглеждаше просторно. Облените в слънце двайсет и пет масички навън бяха почти винаги пълни. Когато се насочих към празната в най-отдалечения ъгъл, разбрах, че съм намерила своето кафене, че мястото ми е тук. Пъхнах чантата с книгите под масата и седнах с гръб към сградата, така че да виждам терасата, улицата и тротоара.
Щом се настаних, повиках сервитьор, поръчах си лимонада и извадих издание с меки корици на „Невинни години“2, включена в списъка със задължителни за лятото четива, който ми бяха дали от училището, където започвах през септември. Обгърната от аромата на кафе, който се носеше отвсякъде, аз се потопих в далечния свят на романа.
— Още една лимонада? — Гласът ме изтръгна от улиците на Ню Йорк от деветнайсети век, за да ме върне в парижкото кафене. Сервитьорът беше застанал до мен, вдигнал подноса над рамото си с изражение на скакалец със запек.
— Да, разбира се. Само че… всъщност предпочитам чай — отвърнах аз. Бях наясно, че ме е прекъснал, защото чета повече от час. Има едно неписано правило във френските кафенета, че човек може и цял ден да седи на някоя маса, стига на всеки час да си поръчва по нещо. Все едно масата е взета под наем.
Вдигнах с нежелание очи, преди отново да се наведа над страницата, но се обърнах, когато забелязах, че някой ме наблюдава от другия край на терасата. Светът около мен застина, когато погледите ни се срещнаха.
Завладя ме напълно необяснимото чувство, че познавам човека. И преди ми се беше случвало, сякаш бях прекарала часове, седмици, дори години с някого. Само че досега не бе имало взаимност. Другите дори не ме бяха забелязвали.
Този път обаче не беше така. Готова съм да се закълна, че и той почувства същото.
От спокойния му поглед се досетих, че ме наблюдава от известно време. Беше забележителен, със сравнително дълга черна коса, която откриваше високо чело и падаше на вълни. Маслинената му кожа ми подсказа, че или прекарва доста време навън, или идва някъде от юг, където има повече слънце, отколкото в Париж. Очите, които се вглеждаха в моите, бяха морскосини, обрамчени с гъсти черни мигли. Сърцето ми трепна, сякаш някой беше изсмукал въздуха от дробовете ми. Така и не намерих сили да откъсна поглед.