Въпреки че продължих да ходя в кафене „Сан Луси“, повече не се засякох със страхотните момчета. Две седмици по-късно познавах както сервитьорите, така и собствениците, знаех кои са повечето редовни посетители — двете възрастни дами с миниатюрните им йоркширски териери, които разнасяха в ръчните си чанти и ги хранеха от собствените си чинии. Имаше и бизнесмени с прескъпи костюми, които не спираха да говорят по мобилните си телефони, но не пропускаха да огледат красивите момичета, които минаваха покрай кафенето. Двойки на различна възраст бяха преплели пръсти под масите.
Един неделен следобед се бях настанила на обичайната си маса в най-отдалечения ляв ъгъл на терасата и четях „Да убиеш присмехулник“. Четях романа за трети път, въпреки това имаше места, на които се просълзявах. В момента бях на такъв пасаж.
Забих нокти в дланта си, убедена, че ако ме заболи достатъчно, няма да ревна пред хората. За съжаление днес номерът не проработи. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. „Само това ми липсва — да се разрева в кафенето, в което идвам всеки ден, и то тъкмо когато опознах хората“ — помислих си аз и вдигнах поглед, за да се уверя, че никой не ме наблюдава.
Тогава го видях. Беше седнал няколко маси встрани, приковал в мен напрегнатия си поглед, също както първия път. Беше момчето с черната коса. Сцената на реката, когато скочи от моста, за да спаси живота на момичето, приличаше на сюрреалистичен сън. Ето го сега, посред бял ден, докато пиеше кафе с един от приятелите си.
„Защо?“ — едва се въздържах да не изрека на висок глас. Защо трябваше да цивря над някаква книга, докато този суперготин французин не откъсваше очи от мен.
Затворих книгата и оставих пари на масата. Тъкмо тръгвах към изхода, когато възрастната дама на съседната маса се изправи и започна да подрежда огромна купчина пликове с покупки. Пристъпвах от крак на крак, почувствах се неловко, докато едната най-сетне се усети.
— Извинявай, миличка, няма да се бавим. Просто ни заобиколи. — Тя буквално ме избута към масата на момчетата.
Тъкмо бях подминала масата им, когато чух глас.
— Не забрави ли нещо? — попита някой на френски.
Обърнах се и забелязах, че момчето е застанало съвсем близо до мен. Беше дори по-красив отколкото изглеждаше отдалече, въпреки че у него имаше някаква студенина, която забелязах още първия път. Потиснах нервната тръпка в гърдите си.
— Чантата — уточни той и ми подаде чантата, в която бях пъхнала книгата.
— Ъъъ — измучах аз, напълно объркана от близостта му. Щом забелязах кривата му усмивка, се стегнах. Сигурно е решил, че съм пълна глупачка, след като си зарязвам така нещата. — Много благодаря — отвърнах нервно и посегнах към чантата в отчаян опит да спася остатъците от самообладанието си.
Той отдръпна ръка и аз улових въздуха.
— Какво? — попита развеселено. — Да не би да ми се сърдиш? Не съм я свил.
— Не, разбира се — отвърнах и зачаках.
— Значи… — подкани ме той.
— Значи… ако нямаш нищо против, ще си взема чантата — заявих аз, протегнах ръка и успях да хвана дръжките. Той обаче не ги пускаше.
— Какво ще кажеш да се спазарим? — предложи момчето и на устните му затрепка усмивка. — Връщам ти чантата, а ти ми казваш името си.
Зяпнах го, неспособна да повярвам, след това дръпнах силно чантата тъкмо когато той я пусна. Съдържанието й се изсипа на тротоара. Поклатих глава, неспособна да повярвам.
— Браво! Много ти благодаря!
Грациозно, поне доколкото можех, се отпуснах на колене и започнах да тъпча червило, спирала, портфейл, телефон и поне един милион химикалки и хвърчащи листчета в чантата си. Обърнах се и забелязах, че разглежда книгата.
— „Да убиеш присмехулник“. En anglais!3 — отбеляза той, а в гласа му прозвуча нескрита изненада. След това заговори на английски с лек акцент: — Страхотна книга. Гледала ли си филма, Кейт?
Ахнах.
— Ама… Откъде знаеш името ми? — избъбрих.
Той вдиша другата си ръка и ми показа шофьорската книжка, на която снимката ми беше наистина кошмарна. Унижението ми беше пълно и аз не намерих сили да го погледна в очите, въпреки че неговите ме прогаряха.
— Извинявай — наведе се към мене той. — Много се извинявам. Не ти изпуснах нарочно чантата.
— Венсан, престани да упражняваш езиковите си умения и помогни на момичето да стане, а след това го остави намира — рече някой на френски. Обърнах се към приятеля на мъчителя си — момчето с къдравата коса, което ми подаваше четката за коса. Чертите на необръснатото му лице бяха смекчени от лека усмивка.