Усмивката й беше заразна.
— Едва ли тази връзка е лесна и безпроблемна за теб, Кейт. Не се отказвай. Той си струва усилието.
Жан сгъна престилката и я метна на дръжката на фурната, целуна ме и започна да си събира нещата.
— Ще те изпратя — предложих аз и в следващия момент разбрах, че ще остана в къщата сама със сто и петдесет годишен ревенант и мъртвото тяло на гаджето си.
— Нали не те е страх да останеш сама? — попита тя.
— Не — излъгах. — Няма проблем. — Приближихме гранитния фонтан в средата на двора и аз приседнах на ръба, помахах на Жан, когато тя излезе. Портата се затвори безшумно зад нея. Погледнах статуята на ангела и жената.
Първия път, когато я видях, не знаех какво представлява Венсан. Дотогава не бях и чувала за съществуването на ревенанти — както убийците, така и онези, посветили се на спасяването на човечеството. Дори тогава ми се стори, че от фонтана лъха усещане за нещо зловещо.
Сега обаче, щом погледна неземната красота на двете преплетени фигури — прекрасния ангел със сурови, мрачни черти, надвесен над жената, която прегръща в протегнатите си ръце, озарена от нежност и светлина — веднага забелязвам символизма. Ангелът беше ревенант, но дали беше от добрите или от лошите? Ами жената в ръцете му спеше или беше мъртва? Пристъпих по-близо.
В изражението на ангела се четеше отчаяние, той се беше предал, но имаше и много нежност. Сякаш очакваше жената да го спаси, не обратното. Най-неочаквано чух името, с което ме наричаше Венсан: mon ange. Моят ангел. Потръпнах.
Жан каза, че срещата с мен е преобразила Венсан. Била съм му вдъхнала „нов живот“. Нима той очакваше да спася душата му?
Погледнах жената. От чертите й се излъчваха благородство и сила, а светлината на луната се отразяваше от лицето й и озаряваше лицето на ангела. Той сякаш бе заслепен от светлината. Бях виждала изражението на ангела и преди. Така ме гледаше Венсан.
Заля ме вълна от чувства: удивление, че Венсан е открил у мен онова, което е търсил, страх от очакванията му, загриженост, че не съм достатъчно силна, за да понеса този товар. Всички тези чувства ме притиснаха, но още по-силно се оказа желанието да му дам онова, което той искаше. Може би съдбата ми беше отредила да помогна на Венсан да види, че има много повече от отмъщение. Трябваше да си спомни, че съществува и любов.
Затичах към стаята на Венсан и се отпуснах на леглото до него. Студеното му лице беше безизразно, изваяното му тяло бе просто празна черупка.
Опитах се да си го представя както Жан го беше описала… склонен към насилие, отмъстителен войник. Въпреки това пред погледа ми изникна усмивката, която той винаги ми отправяше, и аз лесно си го представих като яростен отмъстител. У него имаше нещо опасно, също както и у всички останали ревенанти.
Когато хората знаеха, че зад ъгъла дебне опасност, те ставаха по-предпазливи, черта, напълно чужда за Венсан и останалите от братството. Те не се страхуваха нито от нараняване, нито от смърт, държаха се с безразсъдна увереност, която бе колкото възхитителна, толкова и ужасяваща.
Проследих чертите му с пръст и си припомних първия път, когато го видях в този вид. Мъртвото му тяло ме отблъсна, докато сега бях убедена, че мога да понеса всичко, което ми бъде поднесено. Ако исках да остана с Венсан, трябваше да съм силна и смела.
Чух, че на телефона ми пристигна есемес, и скочих от леглото, за да видя от кого е. Оказа се от Джорджия.
„Тръгнах си от партито. Трябва веднагически да говоря с теб.“
Аз: Добре ли си?
Джорджия: Не.
Аз: Къде си?
Джорджия: Пред къщата на Венсан.
Аз: Какво??? Откъде знаеш, че съм тук?
Джорджия: Ти ми каза.
Аз: Не съм.
Джорджия: Трябва да те видя. Какъв е кодът?
Какво ставаше? Какво да правя? Очевидно имаше нужда от мен, но аз не можех да й дам кода просто така.
„Не мога да ти го кажа. Ще изляза да поговорим навън.“
На вратата се звънна. Затичах по коридора към входната врата и натиснах копчето за видеофона. Включи се лампата на камерата и аз погледнах вдигнатото нагоре лице на сестра си.
— Джорджия — изкрещях в микрофона, — какво правиш тук?