Хвърли се към мен и ожули дясното ми рамо с меча. От порязаното място потече струйка кръв. Тогава преместих поглед към тялото на Венсан, отпуснато безжизнено на пода. Усетих как силите ми се връщат. Вдигнах меча.
— Точно така — подхвърли саркастично той. — Вложи малко силица. — Играеше си с мен. Трябваше да бъда благодарна, защото ако той вложеше дори малко „силица“, щях да бъда мъртва. Вместо да се уплаша и да се отдръпна заради пренебрежителното му отношение, побеснях.
Обзета от гняв, замахнах с тежкото оръжие към него, а той отстъпи бързо и острието издрънча в теракотените плочи на пода, счупи се на две и оттам полетяха ситни парченца. Мечът му заблестя на светлината на пламъците и аз усетих парещо жилване по крака. Погледнах и забелязах, че дънките ми са разрязани и от раната на бедрото ми се стича кръв.
— Става забавно! — възкликна с блеснали очи Люсиен. — Ти си дори по-готина от сестра си. Не предполагах. Жалко, че ще те убия, преди да разбера каква си палавница. Може пък да ме придружиш с главата на Венсан у нас, разбира се, за да се позабавляваме.
Опитах се отново да вдигна меча, но не успях. Ръцете ми отказваха да ме слушат. Бях вложила цялата си енергия в първия замах и мускулите ми бяха като гумени.
— Ще свършим за секунда. Ако мръднеш и на сантиметър, ще ти резна красивата главица — предупреди той, обърна се и започна да обръща тялото на Венсан. Джорджия простена в другия край на стаята. Очите й бяха отворени, въпреки това тя не помръдваше.
Опитах се да потисна отчаянието и неочаквано осъзнах, че не давам пет пари дали той ще ме убие или не. Щях да се боря с него дори това да доведеше до собствената ми смърт, дори да нямаше никакво значение за изхода. Беше по-добре да се боря, отколкото да преживея кошмара и да живея дълъг живот, изпълнен със съмнения и съжаления, в който единствено споменът за Венсан щеше да ме поддържа. Призовах всички сили и вдигнах меча.
Неочаквано чух пропукването на статичното електричество. „Върнах се.“ Ококорих се и се огледах, за да се уверя, че гласът е вътре в мен.
— Венсан! — прошепнах аз.
„Бързо, Кейт. Допусни ме в себе си.“
— Да те допусна в себе си ли? — слисах се аз за частица от секундата, след това разбрах какво иска той. — Добре.
Неочаквано тялото вече не ми принадлежеше. Сякаш се беше отворила врата в главата ми и мощна вълна енергия беше плиснала и ме беше изпълнила до пръсване.
Макар да усещах всичко, което ставаше, крайниците ми започнаха да се движат сами, аз вдигнах високо тежкия меч с лекота. Държах го с две ръце. Задържах се така за секунда, след това описах дъга и го стоварих върху лявата ръка на Люсиен.
Той изрева от ярост и изпусна меча си, за да притисне раната с ръка. Извъртя се, погледна ме шокиран, след това се изсмя, въпреки че ранената му ръка висеше отстрани и от нея шуртеше тъмна кръв, която оплиска плочките.
Отскочих настрани, вдигнах меча, приклекнах за секунда и се втурнах към Люсиен, който се спусна към меча, който беше изпуснал на пода. Вдигнах оръжието си и замахнах към дясната му страна, точно под протегнатата ръка. Той изрева и се завъртя към мен, този път стиснал меча.
Остана загледан в мен. Очевидно не разбираше какво става. Кръвта му продължаваше да капе по пода. Олюля се и замахна към мен, но в последния момент се отплесна настрани, тъй като се спъна в мъртвото тяло на Венсан.
Отскочих надясно, далече от него, след това нападнах отново, замахнах, този път към главата му, но пропуснах, тъй като той се наведе. Люсиен се хвърли настрани, погледна ме с присвити очи и неочаквано се ококори.
— Венсан, нима това си ти? — попита слисано.
Чух собствения си смях и думите на Венсан сами излязоха от устата ми:
— Люсиен. Старият ми враг.
— Не — поклати глава той и вдигна меча със здравата си ръка. — Невъзможно. Ти си в катакомбите.
— Май нещо си се объркал — отвърна Венсан през мен. — Никога не си бил най-схватливото зомби в гробището.
Люсиен изрева и се хвърли към мен, но аз отскочих с лекота настрани, а той спря рязко, за да не се блъсне в леглото.
— Какво се опитваш да постигнеш? — прозвуча спокойният ми глас. — Да не би да си искал да ми отрежеш главата, да я занесеш на Жан-Батист, а след това да избиеш останалите от братството?
— Просто довършвам стари работи — изсъска той. — Пет пари не давам за братството ти, въпреки че сега, след като ги спомена, може да се окаже забавно да си направя малко барбекю с ревенанти, след като видя сметката на Кейт и отнеса главата ти за подпалки.