Погледна Жул и сниши глас:
— Отговаряйте ми, като кимате или поклащате глава. Да ви пусна ли от клиниката с този мъж?
Разбрах колко опасен му се е сторил Жул в ботушите с метални върхове, пластовете черни дрехи и защитното облекло. Зашепнах:
— Не беше той. Той ни е приятел.
Лекарят ме погледна в очите и като се увери, че не лъжа, кимна и ми позволи да сляза от кушетката за прегледи.
Докато Жул говореше с лекаря и му подаваше парите, аз прошепнах:
— Венсан?
„Да“ — долетя незабавно отговорът.
— Тук ли беше през всичкото време?
„Как да те оставя в подобно състояние?“
Затворих очи и се опитах да си представя как ме прегръща.
Когато се върнахме в къщата, имах чувството, че попадам в щабквартирата на генерал след битка. Обитателите на дома влизаха ту в една, ту в друга стая, докато си помагаха и се грижеха за раните.
Обясних на Джорджия, че ще прекараме нощта в дома на Венсан. Не можехме да се приберем у нас в този вид. Придружих я до стаята на Шарлот и я настаних в леглото й, защото предположих, че тялото на Люсиен все още гори в стаята на Венсан. Дори да не гореше, не можех да си представя да се върна на мястото на ужасното кръвопролитие. Джорджия заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата.
Рамото ми отново започна да пари, тъй като действието на упойката премина. Тръгнах към кухнята, за да си взема вода и да изпия болкоуспокояващите, които ми бяха дали.
„Боли ли?“ — попита гласът на Венсан.
— Малко — излъгах аз.
Жул влезе през летящата врата. Беше се преоблякъл в скъсани дънки, прилепнала тениска и приличаше на себе си. Усмихна ми се нежно, с уважение.
— Свикали сме семеен съвет — рече той. — Жан-Батист настоява да дойдеш.
— Така ли? — изненадах се аз.
Жул кимна и ми подаде чиста тениска.
— Реших, че ще искаш да имаш по-приличен вид. — Посочи изцапаните ми с кръв дрехи. Обърна се с гръб, за да се преоблека, и хвърли съсипаните ми дрехи в кофата за боклук.
Тръгнахме заедно към огромната стая с високи тавани и прозорци. Във въздуха се усещаше мирис на стара кожа и увехнали рози. Кожени канапета и кресла бяха подредени в далечния край около огромна камина.
Близо до камината видях Шарлот, полегнала на канапето, а Амброуз се беше опънал на персийския килим пред пламъците. Беше се преоблякъл в чиста тениска и дънки и макар раните му да бяха почистени и да не се виждаше кръв, той беше така превързан, че приличаше на мумия. Забеляза, че съм го зяпнала.
— Не се притеснявай, Кейти-Лу, остават ми две седмици до съня и след това ще съм като нов.
Кимнах и се постарах да скрия шока, изписал се на лицето ми.
— Ето ги — започна Жан-Батист, който крачеше напред-назад пред камината, стиснал маша в едната ръка също като бастун. — Чакахме вас с Венсан, за да започнем — рече той и посочи един от столовете с очи. Седнах.
— Трябва да вземем някои решения, да ми разкажете в подробности какво се случи, всеки от своята гледна точка. Ще започна аз. — Той подпря машата на камината, стисна длани зад гърба си, също като генерал, готов да даде инструкции на войниците.
Шарлот, Амброуз и Жул разказаха какво се беше случило, всеки от своя гледна точка, а Жан-Батист „превеждаше“ на Венсан. С помощта на Венсан групата взела тялото на Шарл, но открили, че са притиснати от малка армия нума. Армията нямала водач. Забележка, подхвърлена от един от противниците, разкрила какво ставало. Люсиен бил забранил да убиват ревенанти, докато не се върне с „главата“. Венсан предположил, че става въпрос за неговата глава, и се върнал веднага. Ревенантите се възползвали от колебанието на нума, за да ги избият и да си пробият път навън, след което хукнали да спасяват Венсан.
— Изглежда, не са ни последвали — реши Жан-Батист. — Кейт — обърна се той към мен, — би ли продължила разказа?
Разказах какво се беше случило, като започнах с есемеса на Джорджия и стигнах до момента, в който Венсан беше пристигнал и беше влязъл в тялото ми.
— Невъзможно! — възкликна Жан-Батист.
Погледнах го учудено.
— Със сигурност не аз отсякох главата на гиганта нума с меч, който едва успявах да повдигна.
— Не, не казвам, че е било невъзможно да влезе в теб. Невъзможно е, че си оцеляла и разумът ти си е на място. — Той помълча, след това кимна. — Щом казваш, Венсан, но не разбирам как е възможно човешко същество да оцелее след подобно преживяване и да остане с ума си. Освен няколко инцидента и разни слухове това е прецедент. — Той замълча отново. Очевидно слушаше какво му казва Венсан. — Само защото можеш да разговаряш с нея, докато спиш, не означава, че и останалото е възможно. Или пък безопасно — скара му се по-старият ревенант. — Да, да, знам… Не си имал друг избор. Истина е, че не сте имали друг изход. — Въздъхна и се обърна към мен: — Значи ти уби Люсиен.