— Отвори си подаръците — настоя той с усмивка. — Под одеялата са. — Свали дебелото си палто и продължи да гребе.
Бръкнах под одеялата и извадих два пакета в сребриста хартия.
— Първо големия — настоя Венсан. Дори не се беше задъхал от гребането.
Нетърпеливо отворих подаръка и под пластовете опаковъчна хартия открих малка ръчна чанта от коприна с азиатски шарки, очевидно комплект с роклята. Закопчалката беше от две метални цветя в червено и сребърно, като тези на плата.
— Господи, Венсан, великолепна е — ахнах аз и прокарах пръсти по нея.
— Отвори я — настоя той. Искрите в очите му разкриха, че се наслаждава на всеки миг не по-малко от мен. Може би дори повече.
Притиснах двете цветчета и извадих отвътре билети. Вдигнах ги към светлината на уличните лампи и забелязах логото на опера „Гарние“.
Погледнах Венсан.
— Нали ми каза, че обичаш танците. Това са сезонни билети за опера „Гарние“, където има балет и съвременни танци. Резервирал съм частна ложа, за да ходим през целия сезон. Затова е и роклята, но тъй като първият билет е за след две седмици, не исках да чакаш дотогава.
Не знаех какво да кажа. Очите ми се напълниха със сълзи.
Венсан спря да гребе.
— Какво има, Кейт? Разстроих ли те? Нали каза, че искаш да излизаш на нормални срещи. Затова реших, че идеята е добра.
Най-сетне намерих сили да проговоря:
— Няма нищо нормално в сезонните билети и частната ложа в опера „Гарние“, нито пък да поръчаш рокля за мен. Не, Венсан. — Поклатих глава. — „Нормално“ не е подходящата дума.
Отпусна се, когато разбра, че не съм разстроена, а развълнувана.
— А коя е подходяща? Ненормално ли?
— Изключително. Невероятно. Пълната противоположност на нормално.
— Мила Кейт, както ти обясних веднъж, моля те да смениш нормалния си живот за невероятен. Тъкмо затова искам да ти се реванширам по необикновен начин.
— И се справяш блестящо — въздъхнах аз.
— Има и още — рече той и кимна към последната кутия.
Разкъсах хартията и извадих кутийка за бижута с миниатюрни пантички — подходящ размер за гривна или колие. Вдигнах уплашено поглед към него.
— Венсан, твърде рано е за подобен подарък — рекох смутено.
— Мисля си, че вече те познавам поне мъничко — отвърна той. Очевидно се наслаждаваше на притеснението ми. — Да не би да реши, че ще те подплаша, като ти подаря бижу толкова рано? Довери ми се, не е това, което мислиш.
Отворих бавно кутийката. Вътре имаше картичка, надписана със ситни букви в старовремски шрифт:
„За Кейт Бомонт Мерсие, уроци по фехтовка от изключителния и неповторим Гаспар Луи-Мари Тадар. Броят се определя от В. Дьолакроа: колкото можеш да издържиш.“
— О, Венсан! — извиках аз и се наведох рязко напред, за да го прегърна. Едва не преобърнах лодката. — Страхотно. — Върнах се на мястото си и поклатих невярващо глава, а той се разсмя и изправи лодката. — Ти наистина си съвършен — въздъхнах и той ме дари с една от нежните си усмивки.
— Подаръкът е по-скоро благодарност, задето ме спаси от съдбата на неутешим призрак, който щеше да се лута до края на вечността — обясни той.
— Но ти свърши цялата работа — опитах се да протестирам аз.
— Нямаше да се справим дори заедно, ако волята ти не беше толкова силна. Сега вече ще придобиеш и умения. Надявам се да не ти се наложи да ги прилагаш в живота, но тъй като се съгласи да споделиш поне част от живота ми — отправи ми неуверена усмивка, — ще се чувствам по-добре, ако ги усвоиш.
Сълзите потекоха по бузите ми.
— Кейт! Не трябва да плачеш — рече той и остави греблата в пръстените. Плъзна се напред и седна на дъното на лодката пред мен.
Намирахме се под моста „Александър III“. Най-красивият мост в Париж, с каменни гирлянди по арките и лампи от бронз и стъкло, блестеше над нас. Дори не забелязах великолепието и красотата му, защото момчето, седнало пред мен, се бе превърнало в център на малкия ми свят. Затворих очи от страх, че чувствата ще ме задушат.
Той искаше да бъде с мен. Беше готов да промени живота си заради мен. Беше готов да заложи на непознато несигурно бъдеще единствено заради мен.