Обичам го. Пазех тези две думи дълбоко в себе си, за да съм сигурна, че съм защитила себе си. Само че вече приключих със самосъхранението и сърцето ми беше отворено. Страхувах се, че любовта ще ме направи уязвима, а вместо това се чувствах заредена с нови сили.
— Добре ли си, Кейт? — Той избърса сълзите от лицето ми.
Внимателно вдигнах роклята до коленете и седнах до него. Той стисна глезените ми и ме привлече между краката си, така че бяхме на сантиметри един от друг.
Прегърна ме, аз отпуснах глава на рамото му и затворих очи. Оставих се на изпълнилата ме любов и усетих как цялата пламвам.
Лодката ни подскачаше в самия край на кея и аз отворих очи, за да видя Айфеловата кула малко по-надолу, украсена с милион малки светлинки също като коледна елха. Отражението й във водата блестеше като малка вселена, съставена от ситни кристалчета.
— О, Венсан, погледни! — възкликнах аз.
Той се усмихна и кимна, тъй като нямаше нужда да се обръща. Виждаше отражението й в очите ми.
— Последният ти подарък — обясни той. — Това дойдохме да видим. Честит рожден ден, Кейт. Mon ange. — След това промълви едва чуто: — Любов моя.
Макар да бях в лодка по Сена, да се носехме сред отраженията на милион светлинки и да прегръщах първото момче, което бях обикнала истински, се замислих над шансовете ни.
Късмет, нормален живот, съдба… нито едно от тези неща не беше на наша страна. Самият факт, че бяхме заедно, бе напук на всичко, което се случи. Знаех само, че е започнало нещо прекрасно. Беше разпален пламък. Цялата вселена очакваше да види дали ще угасне.
Можех единствено да притая дъх в трепетно очакване.
И да чакам.