Вера Борисова
Обречени
Това е история, която човечеството от другата страна вероятно никога няма да успее да си обясни. Нямам амбиции да търся отмъщение, просто ще изпълня молбата ви да разкажа за всичко онова, което ми се случи преди да попадна тук.
2369 година щеше да бъде съдбоносна за планетата Земя, а може би и за цялата галактика Млечен път. През периода на своето развитие хората бяха постигнали достатъчно голям напредък, за да се почувстват могъщи и властни над собственото си бъдеще. Човешки колонии населяваха повърхността на Марс, а космическите полети бяха толкова близки на хората, както пътуването с такси през ХХІ в.
Но през 2317 г. учените правят едно сензационно откритие, което като плесница кара човека да се осъзнае и да разбере, че все още не всичко му се подчинява. Твърдението, че в центъра на всяка една галактика се намира по една черна дупка, се потвърждава на 11 юли 2317 г., а само един месец по-късно идва разкритието, което ляга като сянка върху доскоро възгордялата се човешка гилдия. Черната дупка в центъра на Млечния път, наречена от учените BH-4, беше дала началото на грандиозен процес, противоположен на Големия взрив. С други думи, бавно, но сигурно, материята, изграждаща галактиката ни, щеше да бъде всмукана от малката по размери, но с чудовищна гравитация BH-4.
След първоначалната паника и взелите връх апокалиптични настроения, хората постепенно започнаха да осъзнават, че имат време и сили да противодействат на отредената им участ. С тази грандиозна и отговорна задача се зае Глобалната кодсмическа станция, която беше резултат от плодотворното сътрудничество на САЩ и Русия в тази насока.
Цели 50 години бяха необходими, за да се създаде и осъществи проекта „Спасение“. Той предвиждаше в центъра на BH-4 да се задейства водородна бомба, която да унищожи концентрираната там маса или поне да разруши и разпръсне част от нея, така че да намали гравитационната сила на черната дупка. Само че бомбата не можеше да се появи от самосебе си в центъра на BH-4, някой трябваше да я „постави“ там. А пък дори и да можеше въпросното оръжие да се намира в черната дупка, то нямаше как да се задейства от разстояние. Казано направо — някой трябваше да умре, за да живеят останалите. Но чувството за дълг и хуманност отдавна не беше на дневен ред сред астронавтите. Още повече, че шансът мисията да успее беше нищожен, имайки предвид неяснотата, дали водородната бомба би се взривила в условията на черната дупка, дали въобще совалката ще успее да стигне до центъра или ще бъде смачкана… Въпроси, въпроси, въпроси.
Но Глобалната космическа станция беше подготвена за тях. Беше подготвена дори и за минималните проценти за успех на мисията. А астронавтите, които трябваше да управляват совалката бяха най-лесната част от целия проблем. Тях щяха да ги осигурят, поправка — да ни осигурят, от отдела „Заменими“. Това беше поделение от астронавти, които наброяваха сто души. Особеното в този отдел беше, че всички ние, които се обучавахме в него, всъщност не бяхме хора, а клонинги. Нямахме, нито самоличност, нито близки, нито живот извън галериите на Глобалната космическа станция. Целият смисъл на съществуването ни беше в участие в смъртно опасни мисии, в които шансът за оцеляване беше или нищожен, или абсолютно никакъв. В този отдел нямахме имена, водехме се под номера, защото трябваше да бъдем „Заменими“.
Не помня нищо извън живота си в Глобалната космическа станция. Явно съм била тренирана там от съвсем малка. Моят номер, по който ме идентифицираха, беше 002, защото отделът имаше следното правило: най-добрият в обучението получава номер 001, следващия в листата 002 и т.н. Номер 001 беше един мъж, с когото, може да се каже, се познавахме, тъй като много често двамата си деляхме най-добрите постижения в тренировачно-симулативните зали. Той беше любимецът на цялото началство. Беше умен, способен и физически невероятно издръжлив. Но безспорно това, което го правеше така обичан, беше готовността му да изпълнява команди. Имахме такава тренировка по време на обучението — в симулатора сме капитан на кораба и в кризисна ситуация получаваме заповед от началството. Номер 001 винаги изпълняваше много точно заповедите и обираше точките в този тест. Аз, напротив, не приемах нито една команда, без да съм сигурна, че тя е в името на доброто на моя екипаж. Ето защо винаги спорех с началството и ги подлудявах. А особено черна овца ставах, когато успявах да измъкна кораба невредим, въпреки че правех точно обратното на това, което ми се казваше. Уменията ми в управлението на кораба бяха завидни и точно те бяха причина да ме поставят под номер 002 в списъка. По този показател бях много по-добра от 001, но като цяло всички ме мразеха и ме считаха за неудобна.