Помня много добре деня, когато за пръв път разбрахме, че ни предстои мисия. Беше точно след една тренировка, в която отново бях победила 001 в симулация на космически полет. Точно излизахме от залата, когато съобщиха на мен и 001, че трябва да се явим пред главнокомандващия на Глобалната космическа станция. Останахме като парализирани. Никога не ни удостояваха с вниманието да ни говорят очи в очи. Ние бяхме клонинги и за да не си губят времето с нас, най-често ни изпращаха видео съобщения. Спасението на Земята, а може би тук става дума и за цялата галактика, беше изключително важна мисия. Така че аз и 001 бяхме автоматически избрани като изкупителните жертви. Мислехме си, че нашия ред никога няма да дойде, защото обикновено избираха по-слаби астронавти. Нас ни пазеха за по-важни неща. Разбира се, бях забелязала как от време на време някое от познатите лица изчезва. Исках да разбера какво е станало с него, но не можех. Просто не бях научена да задавам въпроси. Никой от нас не беше.
Знам, че от отдела ни се очакваше жертвоготовност. Знам, че трябваше да се отличаваме с пълно отсъствие на желание за живот. Но въпреки всичко, аз искрено се ужасих от това, което ме очакваше. По лицето на 001 можех съвсем ясно да прочета, че и той не искаше да приеме, че трябва да умре. Но това не бе молба да се жертваме в името на човечеството, това беше заповед. И сякаш той се улови отчаяно за тази малка подробност. Заповед. През целия си живот беше обучаван да изпълнява заповеди и този път нямаше да се отличава по нищо от другите.
Той стана, потвърди получените нареждания и излезе.
Какъв избор имах аз? Дори да се бях опълчила срещу задачата, нямаше да постигна нищо сама. Те очакваха от мен да го направя. Но аз просто повторих действията на 001 и също като него побързах да изляза. Прибрах се в квартирата, която представляваше една от многото „килии“ в спалното помещение на отдел „Заменими“. Свих се на кълбо на леглото и се разплаках. Бях сигурна, че в момента 001 правеше същото. Освободиха ни от останалите тренировки до края на деня, така че около 12 часа не спрях да плача.
Подготовката за мисия „Спасение“ започна още на другия ден, рано сутринта. Имахме 6 месеца, за да се подготвим. Програмата включваше истински космически полет и излизане на земята, извън подземните галерии на Глобалната космическа станция. Не за постоянно, разбира се.
Номер 001 никак не ме харесваше и при това не се стремеше да го прикрие. Сега вече знам, че отношението му към мен беше подсъзнателно, тъй като ясно е усещал заплаха в моето неподчинение. В онзи момент психиката му се е държала само на вярата му в заповедите. А с присъствието си аз съм го карала да си задава въпроси, които подкопаха тази вяра. Но по тази или друга причина, той не ме харесваше и не разговаряше с мен, освен ако не се налагаше.
За по-бързото ни придвижване към центъра на галактиката екипът по планиране на мисия „Спасение“ беше разработил карта на „червейните“ дупки в Млечния път — дупки, образувани в космическия ландшафт при силно извиване, които свързват една част на Вселената с друга. Близо 3 месеца упражнявахме на симулатор последователността на преминаване от една дупка в друга. Справях се по-добре от 001 на тези тренировки и затова повериха на мен управлението на совалката. Но 001 щеше да ръководи мисията както и цялата операция по задействане на водородната бомба. Все още никой от Глобалната космическа станция не ми вярваше, макар че през целия период на обучение се бях показала особено изпълнителна и толкова рядко възрязявах на 001, че гласът ми почти не се чуваше. Истината беше, че всички гледаха на поведението ми като на затишие пред буря. Във всеки един момент очакваха да им сервирам истинско бедствие, но бяха наясно, че освен мен няма кой друг да се справи с навигацията на совалката през множеството „червейни“ дупки.
Една вечер ни оставиха да пренощуваме над земята, тъй като през деня се бяхме справили невероятно на реалния космически полет. Всъщност много добре знаеха, че няма как да избягаме или да осуетим по някакъв начин мисията. Аз и 001 стояхме на терасата на 112 етаж. Беше ясна нощ, така че всички звезди хвърляха до нас закачливата си светлина. Вдишвах свежия въздух с пълни гърди и се наслаждавах на великолепното небе, което бях виждала толкова малко пъти през целия си живот. Замислих се за годините си. Мисля, че бях на около 21. Не бях сигурна, защото времето в галериите на Глобалната космическа станция нямаше значение. А 001 май беше на 26, бях го чула от началството случайно. Обърнах се към него и забелязах, че и той беше потънал изцяло в съзерцание на звездите. В онзи момент за пръв път го видях такъв — замечтан, уязвим и някак по-близък. Вгледах се в изящния му профил и ми се стори, че е досущ като статуя на древногръцки герой — силен, горд и призван от дълга си. И името сякаш само изскочи от устата ми: