— Ахил — тихо прошепнах аз, вперила очи в него.
Той се извърна стреснат от гласа ми и сбърчи великолепното си чело в усилие да ме разбере.
— Ахил? — повтори той озадачен, очакващ обяснение.
— Да, Ахил — усмихнах се аз — Това е името ти.
Видях как той потрепери осезаемо, усетил, че дълго градения свят под краката му се руши. Изправи се рязко, приближи се до мен и хващайки ме за раменете, яростно ме разтърси.
— Престани веднага! — извика в лицето ми — Ти нямаш право да го правиш. Не трябва!
— Защо? — отвърнах аз спокойно, без да се стряскам от силата му. В случая той беше този, който се страхуваше.
— Защото не трябва да имаме имена, ние не сме хора. Ние сме клонинги. Не можем да имаме имена!
— Защо не? — настоях аз.
— Как защо? Защото хората са решили така. Щом те са решили, че не трябва да имаме имена, значи това трябва да е така. Ние сме техни творения, а кой ще знае по-добре кое е правилно за нас от нашите създатели?
Беше ми жал за него. Така отчяно се опитваше да продължи да вярва в представата си за това как стоят нещата, че ми домъчня. Но въпреки всичко му отговорих.
— Решили са така, защото това е по-лесно за тях самите. Защото хората, за които говориш като за творци, са всъщност едни чудовища-разрушители, които не са ни удостоили с привилегията да носим имена, за да успокоят съвестта си. Виж какво създават те — нас — човешки същества за еднократна употреба. Какво значение има високото технологично ниво, което са достигнали, щом го използват единствено, за да разрушават?
Той не ми отговори, но знаех, че го накарах да си задава въпроси. Знаех, че той много добре осъзнаваше нищожността и карикатурността на онези, които до скоро смяташе за богове и пред чиито заповеди се прекланяше. Накрая не издържа повече, стана и излезе. Устните ми още трепереха от името, което само се появи. Ахил. Дали на неговите устни сега гореше моето изгубено име? Надявах се, че ако е така, той ще намери сили в себе си, за да ми каже.
На другия ден продължихме подготовката си сякаш нищо не се беше случило, но аз не се отказах да го наричам Ахил. Той не възрази повече. Само когато се обръщах към него по име се намръщваше, но личеше, че му харесва.
Полетът щеше да започне на 13 април. Нощта срещу съдбовната дата не можех да мигна. По някое време на вратата се почука. Стори ми се странно, защото от години никой вече не го правеше. Натиснах копчето за отваряне и от коридора се появи Ахил. Пъхна се в стаята и моментално затвори вратата след себе си.
— Какво има? — изправих се от леглото аз — Какво е станало?
— Нищо — тихо отвърна той — Аз исках… спеше ли?
— Не — отговорих бързо и се опитах да разгадая причината за посещението му, но без успех.
Изглеждаше смутен и дори засрамен. Беше навел глава, но трескаво мислеше как да ми каже нещо. Изчаках търпеливо. Вероятно не успя да намери никакви уводни думи, защото последва моя пример и изтърси направо:
— Касандра!
Аз само поех шумно въздух, а после се усмихнах.
— Казвам се Касандра…
Не беше въпрос, а нещо като констатация, за да се порадвам на звученето. Но той явно реши, че е въпрос, защото продължи ентусиазирано:
— Да, казваш се Касандра! Това е едно гръцко момиче, на което бог Аполон обещава да даде гадателски способности в замяна на любовта й. Но тя го измамва и за отмъщение той я превръща в ясновидка, на чиито видения обаче никой не вярва.
Изведнъж замълча и впери поглед в мен.
— Това означава ли, че си съгласен с онова, което ти казах? За хората и това, че те само разрушават?
— Просто ти дадох име — кратко отвърна той.
Когато излезе, си помислих, че и той като мен е подложил много неща на съмнение през тази нощ. Независимо от това какво щеше да реши през тези няколко часа обаче, той щеше да умре. И двамата щяхме да умрем.
Отделихме се от орбитата на Земята с такова нежелание, че дори удоволствието, което по принцип ми доставяше летенето, не успя да го заглуши. Вероятно, защото сега и двамата напълно ясно съзнавахме, че това огромно черно, празно и студено пространство щеше да се превърне в нашето лобно място. Докато изстрелваха ракетата, хиляди, милиони, а може би милиарди очи бяха вперени в нас. В същия този момент аз седях и се питах какво право имаха хората да се надяват на спасение, когато, за да го постигнат, те отново използваха унищожение. Бяха съсипали Земята, обсебиха Марс, а сега пускаха пипалата си по спътниците на Юпитер. А след още едно хилядолетие… кой знае! Започвах да вярвам в съдбата, която раздава възмездие. Може би наистина на тези унищожители се полагаше да бъдат погълнати точно от черната дупка, която толкова много напомняше на тях.