Излетяхме без произшествия. Всичко беше нормално и въпреки това аз и Ахил почти не си говорехме. Бяхме твърде напрегнати, за да може да се държим така, сякаш сме излезли на разходка в космоса. Наистина гледката, която ни заобикаляше беше невероятна, но как можеш да се съсредоточиш върху нея, когато знаеш, че ти остават само няколко дена земно време живот? Когато не бях заета с направляването на совалката из „червейните“ дупки, просто седях и гледах звездите. Тогава се чувствах като муха еднодневка и не можех да не се запитам какво бях постигнала през краткото си съществуване. Отговорът ме ужасяваше — нищо. Нищо. Но поне не бях унищожила толкова много, колкото своите създатели — хората. Не дори и това не ме успокояваше. Един ден, когато се откъснах от мълчаливото си съзерцание, сатанах и потърсих Ахил, който никога не беше в контролното помещение, докато аз седях и наблюдавах. Намерих го да стои с поглед, вперен във водородната бомба. По лицето му веднага прочетох ужас, напрежението на дълга и едно детско неразбиране и отказ да умре. Беше наистина объркан. Когато ме видя, се изправи мигновено и понечи да се извини, да подхвърли нещо друго като тема на разговор, но после веднага разбра, че няма смисъл. Бях се докоснала до това, което изпитваше. Всъщност и той трябваше да знае какво чувствах аз. Заедно бяхме попаднали в тази ситуация, нямаше какво да ни дели.
— Ще можеш ли да го направиш, когато дойде моментът? — попитах аз.
Той се поколеба, загледан отново в бомбата, но после вдигна поглед към мен и кимна.
— Няма нужда да се тревожиш за това. Естествено, че ще мога.
— Точно от това се страхувам — отвърнах бавно аз — Че ще можеш.
Очаквах, че черната дупка ще се изпречи пред нас огромна и ужасяваща, но истината беше, че в сравнение с нашата планета BH-4 изглеждаше нищожна. Първоначално я видяхме в далечината — малко черно петънце, което едва се забелязваше. Но колкото повече се приближавахме, толкова по-притегателно и въздействащо ставаше гравитационното чудовище. Излязохме от последната „червейна“ дупка почти пред BH-4 и разбрахме, че това е краят. Нашият край. Седнахме в командната кабина и вперихме поглед в черния ураган, който изпълваше всичко в полезрението ни. Той поглъщаше, свиваше и растеше все повече и повече. В този момент изпитах най-силния страх през живота си. Прииска ми се да се обърна и да побягна, но после се сетих, че можех да бягам само да задната част на совалката, а после… После накъде? Вече нямах избор. Протегнах ръка и се улових с надежда за топлата длан на Ахил, очаквайки той да ме отблъсне. Но не го направи. Покорният, изпълняващ заповеди 001, се беше превърнал в Ахил, който не иска да умре. Той силно стисна ръката ми и тогава повярвах, че няма да успее да взриви бомбата.
Точно в този момент потънахме навътре в дупката.
Не знам колко време трая пропадането надолу, защото колкото по-дълбоко слизахме, толкова по-бавно течеше времето. Очаквах, че върху нас ще има натиск от някакво по-високо налягане или други непознати сили, но нямаше нищо такова. Напротив, чувствах се съвсем нормално, сякаш лежах в леглото си на Земята. И може би наистина беше така. Може би лежах в леглото си и сънувах, защото всичко, което се въртеше пред очите ми, изглеждаше така нереално. Някакви синьо-бели светлини, разляти в пречупеното пространството на дупката, малки частици, овлечени във въртеж около въображаема ос, навсякъде въртене и движение. Започнах да се успокоявам, че поне ще стигнем до центъра на BH-4, без да бъдем смачкани от гравитацията. Но защо ли? За да бъдем пометени от ударната вълна на бомбата, която носехме със себе си.
Бях като хипнотизирана, вперила поглед напред през илюминатора, когато изведнъж гласът на Ахил ме стресна.
— Време е — тихо се обади той, по-скоро на себе си, отколкото на мен.
Цялата ми кожа настръхна, усетила смъртната опасност. Мислех, че той няма да го направи, повярвах, че е разбрал каква несправедливост е това. Та ние пътувахме нанякъде, може би към нова Вселена, която беше различна, по-добра от нашата. Защо трябваше да жертваме живота си за хората, които дори не искаха да знаят за съществуването ни? Можехме да започнем на чисто, на друго място. Можехме поне да опитаме и да видим докъде ще ни отведе този нещастен полет. Можехме… Но той не вярваше в това. Не вярваше в предсказанията ми. Нещастната Касандра, която никой не чува…