Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град
— Как е животът, шарани?
— Мерси, добре сме си.
… Зная твоите дела, труда и търпението ти и че не можеш да търпиш злите човеци, и си изпитал ония, които наричат себе си апостоли, а не са, и си ги намерил лъжливи…
КНИГА ПЪРВА
Част първа
БОКЛУКЧИЯ
ГЛАВА ПЪРВА
Кофите за боклук бяха ръждясали, смачкани, с изкривени капаци. Изпод капаците стърчаха парчета вестници и висяха картофени обелки. Те сякаш надничаха от гърлото на мърляв пеликан, ядящ каквото му падне. Изглеждаха непосилно тежки, но всъщност за двамата с Уан бе дребна работа с рязко отмерено движение да повдигнат кофата към протегнатите ръце на Доналд и да я закрепят върху ръба на сваления страничен капак. Трябваше само човек да си пази пръстите. После имаше време да си оправи ръкавиците и да подиша през носа, докато Доналд върти кофата и я намества навътре в каросерията.
Откъм зейналите врати се просмукваше влажен нощен студ, на обрасъл с мръсотия шнур под свода на входа се люлееше гола, жълта електрическа крушка. На тази светлина Уан напомняше на човек, измъчван от жълтеница, а лицето на Доналд се криеше в сянката на тексаската му шапка с широка периферия. Сивите олющени стени бяха издрани на хоризонтални бразди, под сводовете висяха тъмни вълма от прашна паяжина, беше пълно с неприлични рисунки на жени в естествена големина, а около вратата на портиерната безразборно се въргаляха купища празни бутилки и консервени кутии, които Уан събираше, грижливо сортираше и предаваше за вторични суровини…
Когато стигнаха до последната кофа, Уан взе метлата и лопатата да събере боклука, разпилян по асфалта.
— Я стига сте се престаравали, Уан — раздразнено каза Доналд. — Всеки път прекалявате. И без това няма да стане по-чисто.
— Портиерът е длъжен постоянно да мете — назидателно подметна Андрей, докато въртеше китката на дясната си ръка и се мъчеше да разбере какво усеща: струваше му се, че малко е поразтеглил сухожилието си.
— Че нали пак ще го натрупат — злобно рече Доналд. — Докато се усетим, те вече ще са струпали по-голяма камара.
Уан изсипа боклука в последната кофа, натъпка го с лопатата и тръшна капака.
— Сега може — каза той, оглеждайки входа. Наоколо вече бе чисто. Уан погледна Андрей и се усмихна. После вдигна очи към Доналд и рече: — Само бих искал да ви напомня…
— Хайде, давайте! — нетърпеливо викна Доналд.
Раз-два. Андрей и Уан с рязко отмерено движение повдигнаха кофата. Три-четири. Доналд я подхвана, изпъшка, изохка и не я удържа. Тя се наклони и се сгромоляса възнак на асфалта. Съдържанието й излетя на десетина метра като снаряд. Кофата с грохот се търкулна в двора, като продължаваше да бълва боклук. Кънтящото ехо се изкатери по спирала между стените към черното небе.
— Мамицата ви ще разгоня — каза Андрей, който едва бе успял да отскочи. — Ама че сте кьопави в ръцете!…
— Само исках да напомня — кротко рече Уан, — че дръжката на тая кофа е счупена.
Той взе метлата и лопатата и се захвана за работа, а Доналд приклекна в края на каросерията и отпусна ръце между коленете си.
— Господ да ги убие… — глухо промърмори той. — Ама че проклетия.
Явно нещо ставаше с него през последните дни, пък тази нощ съвсем не беше на себе си. Затова Андрей се отказа да му разправя какво мисли за професорите и за тяхната способност да се занимават с истинска работа. Отиде за кофата, а после се върна до камиона, свали ръкавиците си и измъкна цигарите. От празната кофа смърдеше нетърпимо, та той припряно запали цигарата си и чак тогава предложи на Доналд пакета. Доналд мълчаливо поклати глава. Трябваше да му повдигне малко настроението. Андрей хвърли горящата клечка в кофата и рече:
— Имало едно време в едно градче двама асенизатори — баща и син. Канализация там си нямали, ами просто — ями с такова. Изгребвали те таковата с ведро и го изсипвали в своята бъчва, при това бащата като по-опитен специалист слизал в ямата, а синът отгоре му подавал ведрото. И ето че веднъж синът изтървал пълното ведро и то се стоварило върху таткото. Та избърсал си лицето таткото, погледнал към него от долу на горе и огорчен му рекъл: „Плашило си ти, бостанско плашило, непрокопсанико! Нищо няма да излезе от тебе. Цял живот така и ще си стърчиш там горе.“
Андрей очакваше Доналд поне да се усмихне. Изобщо Доналд беше весел, общителен човек и никога не падаше духом. В него имаше нещо, което напомняше студент фронтовак. Но сега Доналд само се изкашля и глухо рече: „Всички ями не можеш да изгребеш.“ А пък Уан, който все още шеташе около кофата, реагира съвсем странно. Изведнъж той попита с интерес: