С огорчение се убеди, че в този кръговрат от униформи и долни гащи няма нито един познат, само черният Силва се появи за миг, омотал главата си с кървав парцал, но моментално изчезна — а в това време очевидно нещо се предприемаше, хората се организираха и тръгваха нанякъде, гласовете ставаха все по-силни и уверени, белите гащи се мяркаха по-рядко, а пък униформите, напротив, станаха повече, в един миг на Андрей дори му се причу отмерен тропот на ботуши и строева песен, но се оказа, че просто бяха изпуснали преносима огнеупорна каса за ценности и тя, търкулнала се с грохот по стълбището, беше се спряла пред вратата на отдел „Снабдяване с хранителни продукти“…
Неочаквано Андрей зърна познато лице — един чиновник, бивш негов колега от счетоводството на Палатата за мерки и теглилки. Андрей разбута хората край себе си, догони го, притисна го до стената и на един дъх обясни, че той е Андрей Воронин — помните ли, работехме заедно, а сега съм товарач-асенизатор, никого не мога да намеря, изпратете ме някъде да свърша нещо полезно, та нали непременно са нужни хора… Чиновникът го изслуша, но беше като шашардисан, мигаше на парцали, гърчеше се и плахо се опитваше да се измъкне, после внезапно отблъсна Андрей и закрещя: „Къде да ви изпратя? Не виждате ли, че нося документ за подпис!“ и се завтече по коридора.
Андрей направи още няколко опита да се включи в организираните действия, но всички категорично му отказваха и го отпъждаха, всички страшно бързаха и буквално нямаше човек, който спокойно да си стои на мястото и, да речем, да съставя списък на доброволците. Тогава Андрей се озлоби и взе да отваря всички врати поред, надявайки се да намери някоя отговорна личност, която да не бяга, да не крещи и да не размахва ръце — нали бе близко до ума, че наоколо все пак трябва да има някакъв щаб, откъдето да се насочва цялата тази бурна дейност.
Първата стая се оказа празна. Във втората един човек по долни гащи крещеше в телефонната слушалка, а друг с ругатни се мъчеше да надене тясна канцеларска престилка. Изпод престилката се подаваха полицейски бричове и високи униформени обувки без гети и без връзки, целите в кръпки. В третия кабинет нещо розово с копчета перна Андрей по очите и той мигновено отскочи, като успя да забележи само някакви доста пищни, явно женски телеса. Затова пък в четвъртата стая попадна на Наставника.
Той седеше на перваза, обхванал коленете си с ръце, и гледаше в черната бездна зад стъклото, озарявана от летящите светлини на фаровете. Когато Андрей влезе, Наставника извърна към него доброто си румено лице, както винаги повдигна леко вежди и се усмихна. Щом видя тази усмивка, Андрей веднага се успокои. Ядът и злобата му се изпариха и стана ясно, че в края на краищата всичко непременно ще бъде организирано, всяко нещо ще застане на мястото си и изобщо всичко ще свърши благополучно.
— Ето на — каза той, като разпери ръце и също се усмихна на Наставника. — Оказа се, че никому не съм нужен. Кола не мога да карам, гимназията не знам къде е… В тая суматоха нищо не може да разбере човек…
— Да — съгласи се съчувствено Наставника. — Ужасна суматоха. — Той свали нозете си от перваза, подпъхна длани под бедрата си и взе да си люлее краката като хлапе. — Дори е неприлично. Направо срамота. Сериозни възрастни хора, повечето от тях опитни… Значи организацията е слаба! Нали така, Андрей? Значи някои важни въпроси са били оставени да се развиват стихийно. Хората са неподготвени… Дисциплината е лоша… Е, и бюрократизъм има много, разбира се.
— Да! — потвърди Андрей. — Разбира се! Знаете ли какво реших? Никого няма да търся повече и нищо няма да се мъча да проумея, а ще взема някоя тояга и ще тръгна. Ще се присъединя към някой отряд. Ако не ме приемат, сам ще действувам. Та нали там са останали жени… и деца…
След всяка негова дума Наставника леко кимваше, той вече не се усмихваше, лицето му беше сериозно и излъчваше благоразположение.
— Само едно нещо ме смущава… — каза Андрей, като се намръщи. — Какво ще стане с Доналд?